shkolakz.ru 1


Традиционни обреди и празници

Екатерина Анастасова


Обредът възниква в зората на човешката култура, когато човекът си представя света като постоянна борба между две начала – доброто, създаващо света, творческо начало и злите, разрушителни сили, стремящи се към хаос. В тази епоха, наричана архаична, митът, който разказва за “началото” на света и обредът, който символично възпроизвежда сътворението, заемат централно място в човешката култура.

Митът и обредът, неразграничими в архаичното общество, представят събития, обясняващи произхода и историята на всичко, заобикалящо човека – първоначалния хаос, отделянето на земята и небето, сушата и водата, появата на хората, животните и растенията, а по-късно и на социалната йерархия, културните дейности и т.н. Необходимостта от постоянното и много стриктно символично възпроизвеждане на “първоначалните” събития се основава на две основни представи. Първата е идеята за цикличността на времето, което е в непрекъснат кръговрат, в който се редуват едни и същи събития: раждане, съзряване и умиране, бедност и изобилие, радост и страдание. Втората - вярата, че към края на всеки цикъл силата на доброто отслабва и се нуждае от подкрепа, осигурявана чрез определени обредни действия. Обредните действия се смятат за свещени, имащи магическа сила, способна да въздейства върху заобикалящия човека свят. Те възстановяват равновесието между доброто и злото, реда и хаоса, културното и дивото и разрешават противоречията на всички нива – природно, социално, културно.

Обредът в архаичното общество има няколко основни функции:

а) религиозно-правна – да поддържа морала, закона и реда (обредите утвърждават религиозните представи на общността, узаконяват социалната стратификация и организацията на социума);

б) военна – да опази от външните врагове (специални практики предсказват изхода от предстоящото сражение, жертвоприношенията осигуряват помощта на боговете);


в) производствено-икономическа – да осигури благополучието и прехраната (чрез специални обреди се осигурява плодородието на земята, богатството на улова и т.н.).

Така обредът е и първата “преднаука” на човека, отговаряща на всички въпроси, както и основната “школа на живота”, моделираща поведението на човека и обществото.

Обредът е изключителен културен феномен, висша форма на древното мито-поетично творчество на човечеството. Той има колективен характер и обединява творческата активност на “актьорите” и “зрителите” в неразграничима симбиоза. Съпроводен е от високо емоционални състояния, сред които особено се откроява празничността, разделяща ежедневието на празници и делници.

В по-късните, т. нар. традиционни общества (до-индустриалните общества), функциите на обреда до голяма степен съвпадат с архаичните. Обредните цикли, свързани с вечното възпроизвеждане и възпоменаване на древни събития, са основна част от ежедневния живот на хората. Синкретичният характер на обреда (обединяващ текстовете, които разказва; действията, които се извършват; предметите, които участват, както и музиката и танца, които го съпровождат) е неразривно свързан с народната поезия, с народната драматургия, със занаятчийството, с музикалните и танцовите традиции. Но ако в архаичните общества обредът е център на съществуването, изпълнен с дълбоко семантично и символно съдържание, то в традиционната култура той постепенно губи първоначалния си, архаичен смисъл, придобивайки нови религиозни измерения, а в редица случаи просто отстъпва редица свои функции на празничността.

Въпреки това, в самата същност на обреда, насочен към непрекъснатото и неизменно циклично възпроизвеждане на едни и същи митове, се съдържа неговата изключителна консервативност. Предаването на обредното знание от поколение на поколение е основна грижа на обществото. По този начин то запазва свещения ритъм и ред, налагани от традицията, но и поддържа своята идентичност (отграничавайки себе си и “своето” от “другите”, “чуждите”, посредством “своите” обреди и свързаните с тях представи).


В индустриалните и пост-индустриалните общества като правило традиционната религиозна обредност все повече отстъпва мястото си на гражданската. Има, разбира се, и редица случаи, в които тя става част от градския живот (като празнуването на Вси Светии, карнавалите или Св. Валентин на Запад, а в последните години и в България), или пък остава затворена в селата (преобладаващ модел за страните в Източна Европа).

Изследването на обреда днес отговаря на множество въпроси. От една страна, той е неразривно свързан с историята, с етническата, субетническата и религиозната принадлежност на своите носители, с особеностите на културата им. Българската етническа общност се състои от различни субетнични групи (балканджии, шопи, рупци, капанци, хърсои и редица други). Освен православието като традиционна религия, част от българите изповядва католицизма (българи-католици) и исляма (българи-мюсюлмани, помаци). Но заедно с българите в България от векове живеят и представители на други етнически общности, които днес се смятат за българи, но с различен етнически произход – гърци, румъни (власи), турци, татари, руснаци, евреи, арменци, цигани и много други. Те носят със себе си и своите религиозни традиции – от древното източно православие на руснаците старообредци и арменската апостолическа църква, през основните мюсюлмански деноминации (сунизъм и шиизъм), до юдаизма и т.н. Така наред с преобладаващата българска традиционна обредност в страната има и множество други традиции, които представляват несъмнен изследователски интерес.

Представянето на българската обредност е невъзможно без кратка историческа ретроспекция. Известно е, че традиционната българска обредност (както и българската култура изобщо) се базира на три субстратни пласта: наследството на античните Гърция и Рим и силно повлияните от тях палеобалкански традиции, които обединяват културата на днешните балкански народи (основополагаща за българите е древната тракийска култура); славянската култура (навлязла на Балканите в периода 6 -7 в.н.е.) и прабългарската култура (от 7 в.н.е.). Върху тези три култури се създава Българската държава през 681 г. През 9 в. България приема християнството, давайки началото на нов културен свят – славяновизантийския, превърнал се по-късно в неотделима част от славянската ортодоксия (Pax Slavia Ortodoxa). По този начин източната християнска митология и обредност възпоменаващи основните събития от християнската история и нейните светци (т.нар. православен календар), е залегнала в основата на българската традиционна култура, която носи обаче и следите на до-християнските вярвания. (Интересно е, че през 10 в. в България се заражда дуалистичното учение на богомилите – една ерес, намерила своето развитие в Западна Европа - които се смятат за предци на днешните български католици: павликяните). Те се откриват в традиционните за българите вярвания в конници-светци, вероятно свързани с тракийския херос (например Св. Тодор, чиито характеристики са по-скоро демонични – куц, гневлив, страшен, който се чества с конни състезания “кушии” на своя празник); в култа към богинята Майка, предала характеристиките си на Св. Богородица; във вярванията в славянския бог на “стоката” (добитъка) Волос-Велес, превърнал се в Св. Влас, с чието празнуване са свързани древни ритуали за здравето на добитъка (печенето на специални колачета, които се нанизват на рогата на кравите за здраве, и търкалянето на хората по земята, съпроводено с мучене (“мукане”), имитиращо звуците, издавани от кравата).


Ранното средновековие на България преминава под знака на “конкуренцията” с високата и аристократична византийска култура, която стимулира развитието на книжовни школи и разцвет на литературата. Това е период, в който за фолклорната обредност научаваме основно от полемичната литература, пишеща за “бесовски игрища и магии” и за “светотатствени, езически действия”.

През 14 в. българите са завладени от османците, които носят със себе си коренно различен тип култура – мюсюлманската, която господства из българските земи до Освобождението. Тя разказва други митове и носи със себе си друга обредност, присъща на турското население и по-късно приета по различни причини от известна част от българите. Това е тежък период за българската църква и за християнската култура, която за дълго време остава безписмена и обраства с различни фолклорни представи, далеч от строгостта на църковните книги и разясняващата сила на литургията.

Модерната българска държава в края на 19 в. възражда християнските традиции, и в повечето случаи проявява толерантност към населяващите я етнически и религиозни малцинства (в голямата си част живеещи в страната още през средновековието или наследени от мултиетничната Османска империя), както и към новите имигранти, които се заселват в нея. Тази тенденция се проявява особено ярко по-късно, в годините на Втората Световна война, когато България е една от малкото европейски страни, спасили своите евреи от фашистките концлагери.

В годините на социализма в България се налага типичната за тази идеология атеистична пропаганда. Но ако религията е всячески заклеймявана, то народната култура е ценена и закриляна. Точно по това време се създават множество регионални и национални форми за поощряването й. Наред с фолклорните обреди и празници (които са предмет на задълбочено изследване и реконструиране), се честват и редица други (на града, селището), както и национални и международни чествания. В духа на социалистическия интернационализъм се провежда целенасочена политика за интегриране на малцинствата, в която има различни тенденции (повдигане на образователното, икономическото и битовото ниво на малцинствените групи, но и насилствени преименувания, религиозни и културни забрани и т.н.).


След демократичните промени в България, настъпили след 1989 г., нараства интересът към религиозната църковна култура, както и стремежът за възстановяване на позабравените етнически традиции. Тези процеси са резултат от потребността от създаване на нова идентичност, различна от социалистическата.Те се наблюдават както при българите, така и при различните етнически и религиозни общности в страната.

След тази кратка историческа панорама се открояват основните амбиции при подготовката на националната и регионалните номенклатури на обредите и празниците в България:

А) да се представи днешното състояние на традиционната българска обредност;

Б) да се отразят най-интересните и самобитни обреди и празници на различните етнически и религиозни общности в страната, според самите тях, т.е., тези, които те смятат за доминантни за идентичността си.

Естествено, тези две цели се срещат с редица трудности – първата от тях е същността на фолклора (следователно и на обреда), който, както е известно, е “култура на вариантите”. Обредът е подчинен на особеностите на локалната култура, на спецификите на региона – те се изразяват в различната терминология, особеностите на поезията, конкретиката на действията, спецификите на музиката и танца. С други думи, всяка фиксация на едно фолклорно явление е условна, а обобщаването му дори в рамките на едно селище, да не говорим за регион или за национална традиция (т.нар. инвариант, който се изгражда на базата на общите черти), е доста условно.

Втората се състои в избора на класификация, според която да бъдат представени обредните явления в днешна България, обединяваща толкова различни общности: градски и селски, земеделски и скотовъдчески, уседнали или доскорошни номади (каракачаните и армъните, някои цигански групи), привърженици на различни религиозни вероизповедания. Всяка от тях има различни културни особености, свързана е с различни митове и представи, отчита времето си по различен начин (по слънчево-лунния календар, по “стар” или “нов стил”, по лунния календар, от различни отправни точки). Интересен пример е отчитането на времето в българската православна традиция, което е претърпяло редица изменения. В древността из днешните български земи бил използван т.нар. Римски календар, отчитащ Новата година от месец март. През 46 г. от н.е. Юлий Цезар въвежда нов календар, (известен по-късно в България като “стар стил”), който постепенно се приема от всички християнски държави. Неговата неточност води до нова календарна реформа – на папа Григорий ХІІІ през 16 в., т. нар. “нов стил” (изместване с 13 дни), който се приема в България през 1916 г. През 1970 г. обаче българската църква връща “стария стил”, т.е. Юлианския календар (по “нов стил” се празнуват само празници като Гергьовден и Св. Св. Кирил и Методий). Естествено е, че на редица места настъпва объркване на “новия” и “стария” стил и един и същ празник на различни места може да бъде честван на различни дати. От друга страна, наред със слънчевия календар, християните ползват и лунния календар, от който зависят т. нар. “подвижни празници”, отчитани от Великден (Сирница и Тодорова неделя, Лазаровден, Спасовден, Петдесетница). Затова като основа на класификацията бе предпочетен съвременният граждански календар, свързан с астрономическата Нова година.


Все пак, обредът се разделя на няколко основни типа според социалните си функции: първият и универсален тип са т.нар. семейни обреди, които съпровождат преминаването на индивида от един социален статус в друг – обредите на жизнения цикъл (раждане, сватба, смърт). Известно е, че те са подчинени на една обща схема: отделяне - гранично състояние - приобщаване на индивида към новата социална група.

Обредността при раждането на дете е свързана с общата представа за идващото от небитието “диво” същество, което чрез измиването, обличането и получаване на име трябва да бъде откъснато от “хаоса” и приобщено към организирания “космос” на общността и нейните религиозни представи според утвърдените канони (например обредът на кръщението). Съществуват и редица обреди, свързани с постепенната социализация на детето, отличаващи отделните традиции. Такъв е например българският мантически обред “прощапулник”, свързан с първите самостоятелни стъпки на детето, което трябва да избере един от подредените от родителите му предмети, символизиращи различни професии (ножица – шивач, молив – чиновник и т.н.), прогнозиращ бъдещите му занимания. В различните традиции това са обреди като обрязването, първото подстригване, конфирмацията и т.н.

Вторият обред на жизнения цикъл е сватбата – един от най-сложните ритуални комплекси, свързан с множество действия. Традиционната сватбена обредност, църковният религиозен ритуал, както и задължителната в България гражданска регистрация, обединяват редица културни пластове. Интересно е, че в България съществуват архаични форми на брак, каквото е “купуването на булка” от бъдещия младоженец при някои цигански групи (кардараши, йерлии и др.), “кражба” на булката или “приставане” (оставане на момичето в дома на младежа).

Последният обред на жизнения цикъл е свързан със смъртта. Основната му цел е да осигури благополучния преход на покойника в отвъдното, който трябва да се извършва според система от строги правила, установени от традицията. Един от най-интересните и уникални погребални обреди е “поманата приживе” на влашката традиция, която е рядък пример за жив инициационен обред, свързан със смъртта. Той почива на вярата във възможностите за космизация на отвъдното, чрез предварителното му изграждане приживе от всеки бъдещ покойник. Със специални обредни действия (изливане на вода в реката, която трябва да я отнесе до отвъдното; пускане на свещи, които трябва да осигурят светлина в отвъдното; “изпращане” на плодове, цветя и пр., които трябва да “израснат” на небето) се изгражда “природата” на отвъдното. По-късно, чрез специален обяд, на който бъдещият покойник играе “мъртвец”, се осигурява и “културата” на отвъдното – храната, дрехите, мебелите, угощението, дори песните и танците, които чрез магическата формула “да му се намери” трябва да достигнат до “онзи свят”.


Вторият тип обреди са т.нар. календарни обреди, които бележат прехода от един природен цикъл в друг – от зима към лято, от умиране към възраждане, свързани с вегетацията и аграрната култура, както и с плодородието и изобилието в най-широкия смисъл на тези понятия. Тясно обвързани със съответната религиозна традиция (отбелязващи определени събития от свещената история), те са концентрирани около зимното и лятното слънцестоене.

Зимните празници на българите са свързани с вярването за нахлуващите в природата зли сили - караконджули, вампири, самодиви, ненамерили покой мъртъвци, които трябва да бъдат победени чрез маскарадни игри и запалени огньове. През “мръсните, некръстени, погани дни” (Западна България) или “Каракончовите дни” (Южна България) – дните между Коледа и Йордановден (в църковното предание – интервалът между раждането на Исус и кръщаването му), според народните представи по земята броди нечистата сила и доброто и злото се сливат. Това са нещастни дни, когато не бива да се излиза по тъмно, а по вратите трябва да се окачва чесън. За да бъдат изгонени, из селата (Югозападна България) обикалят “джамали, старци” – маскирани неженени младежи, които поздравяват стопаните с дълги и тържествени благословии. По същото време тук обикалят и “русалии”, въоръжени мъже, които съпровождани от музиканти, лекуват чрез обредни танци различни заболявания. Новата година, или Васильовден, се чества със специална “кадена вечеря”, на която задължително се сервира погача, баница и пита с късмети, печено прасе. Децата-сурвакари обикалят къщите с украсени дрянови пръчки, с които “сурвакат” домакините, нареждайки благопожелания, а в замяна получават пари и лакомства. На този ден момите напяват пръстени, гадаейки за бъдещите си съпрузи. На Богоявление (Водици, Йордановден) се извършва водосвет, а свещеникът хвърля кръста в морето (или реката). Вярва се, че който го извади, ще бъде здрав през цялата година. Всяка къща налива прясна, кръстена вода, а в кладенците се измиват иконите от къщата. Празникът се нарича и “къпанки” (Родопите), защото на този ден в реката се къпят младоженците. На Ивановден младоженците ходят на гости на кумовете си и продължават “къпанките” на именниците, младоженците, сгодените. Бабинден е старинен женски празник, на който се чества бабата-акушерка. Тя е посещавана от родилките, които й носят дарове, а тя нарежда богата трапеза. Тържеството завършва с окъпване на бабата. Смята се, че на Атанасовден зимата си отива, затова се палят огньове, които се прескачат за здраве (Софийско). Вярва се, че Св. Харалампий предпазва от всички болести и особено от чумата. Близки са представите за Св. Власий, покровител на здравето на добитъка, за който вече стана дума.

Преходът между зимата и пролетта бележи Сирница (Прошка), началото на Великите пости. На този ден всички искат прошка един от друг и се ходи при възрастни роднини. На трапезата има мляко, яйца и риба, а вечерта се “хамка” бяла халва или яйце, окачено с конец на тавана, което трябва да се хване с уста от най-големия късметлия. Сирнишките огньове изгонват зимата, и вечерта се играе последното хоро преди постите. Следва Тодоровата, или Черната неделя, поставяща началото на цяла обредна седмица, в която всеки ден си има специално име, свързано с обредни действия – Песи понеделник (когато кучетата се люлеят против бяс), Лош вторник (не се работи, за да не се разболяват животните), Луда сряда (не се прави нищо, за да няма болести и лошо време), Въртоглав четвъртък (не се впряга добитъкът, за да не се разболее) и Луд петък, когато не се работи срещу град и суша. В събота е самият Тодоровден или Конският Великден, който се празнува с конни състезания за здравето на конете. През цялата Тодорова неделя също ходят маскирани младежи – кукери, облечени в обърнати кожуси, които обикалят къщите, представят различни (често еротични) сценки, разиграващи сюжети за раждането, смъртта и възраждането, за които са дарявани. Баба Марта, според народните представи, е капризна старица с променливо настроение – ту весела, ту намръщена, точно като месеца, който олицетворява. Тя трябва да бъде посрещната с мартеница, в изчистена къща. (Празникът на баба Марта всъщност е единственият традиционен празник, добил национални измерения, а производството на мартеници днес е превърнато в печеливша индустрия). С пролетния цикъл, свързан с възраждащата се природа е свързан Благовец (отбелязван от църквата като ден на благата вест, получена от Богородица, че е заченала Исус). Вярва се, че на този ден се събуждат всички изпокрили се през зимата твари. На празника символично се гонят змиите и гущерите, измита се сметта, която се пали, а огньовете се прескачат за здраве и срещу ухапване от змии. На Лазаровден девойките пеят и танцуват, а публиката им дарява бели яйца. На Цветница лазарките изпълняват обреда кумичене – обредно пускане във водата на китки, венчета или хляб. Момата, чийто венец плува най-бързо, става кумица, която се ползва със специално уважение. Според народните представи, “момък, който не е коледувал, и мома, която не е лазарувала, не могат да се оженят”. Един от най-тържествените празници е Великден, който възпоменава страстите Господни, разпъването и Възкресението на Исус. Това е празник на тачене на покойниците, на шарените яйца и козунаците, но и на магьосниците, които през този период крадат плодородието от нивите. Центърът на пролетната обредност е Гергьовден – денят, на който в миналото са започвали сезонните летни работи и занаятчиите са напускали домовете си, за да ходят на гурбет. Светецът се смята за покровител на овчарите и стадата, за който всяка къща коли курбан – агне.На този ден се берат билки, на изгрев жените се търкалят върху росата за здраве, на места се заплашват овошките, за да раждат през годината, младите се люлеят на люлки, има състезания и борби. Един от най-интересните празници е свързаният със Св.Св. Константин и Елена, празнуван от рупците в Странджа, на който жените с икони в ръце танцуват върху жарава – т. нар. нестинарство. Вярва се, че те са “прихванати” от божествена сила, която им позволява да пророкуват. Вярва се, че на Спасовден Господ прибира мъртъвците, които са били на земята от Великден, на небето.


Един от най-големите летни празници е Еньовден (Летен Св. Иван) – денят на лятното слънцестоене, когато се берат билки, и заедно с хората в потоците се къпе и слънцето. В Тракия на този ден правят “еньова буля” – малко момиче се облича в специални дрехи и се разнася от момите на ръце из селото, а след обиколката (или на другия ден) се извършват момински гадания за женитба. Смята се, че след извършването на този обред ще има достатъчно дъжд и годината ще бъде плодовита. Постепенно идват и обредите, свързани с прибирането и обработването на реколтата (прибирането на ябълките - Петровден, гроздето – Преображение, житото – Богородичните празници), бележещи прехода от лято към есен. Един от най-интересните есенни празници е свързан с честването на Св. Петка (Параскева) Българска, с чийто ден се свързва началото на честването на семейните-светци покровители. В дните около Св. Петка не се извършва никаква женска работа, а в Тракия се прави “кокоша черква” – обредно клане на кокошки на оброк, с чиято кръв се замесва специална пита, освещавана в църквата, а от птиците се прави курбан. Така постепенно идват празниците на Св. Димитър, когато гурбетчиите се завръщат у дома, на Св. Екатерина, която предпазва от мишки и децата от болести, Андреевден – празник на мечките (Северна България) и Св. Никола – покровител на моряците и рибарите, но и на девойките, на които помага да си намерят добър съпруг. И идва Игнажден или полазник, когато по госта, влизащ в къщата сутринта (късметлия-богаташ, или беден несретник), започват гаданията за следващата година, която започва с Бъдни вечер и очакването на Рождество Христово - Коледа.

Както се вижда, празниците от аграрния календар са тясно обвързани с църковните празници – Рождество Христово, Кръщение, Благовещение, Възкресение и т.н., но при българите те имат по-скоро традиционен, а не на църковен характер. Например всеки би могъл да каже, какво е лазаруване, но малцина са тези, които знаят историята на възкръсналия Лазар. От друга страна, редица от празниците, наред с природните преходи, отбелязват и социалните (като “къпанките”, “петльовден”, лазаруването). Трябва да се отбележи, че в голямата си част, те са свързани и с различните етапи от годишната трудова дейност на човека.


Ако това са най-общо акцентите при православните българи, отбелязващи празниците си по т.нар. “стар стил”, различна е ситуацията при българите-католици, които честват католическите църковни празници по “нов стил”. Ето една малка част от тях: Св. Луция (Светлина – 13. 12.), от която започват 12 адвента, изпълнени с най-различни прогностични практики; Новата година или Дева Мария Богородица; Богоявление (Три краля - в навечерието на празника бабите пърлят косата на внучетата за здраве, а момчетата влизат във всяка къща, звънейки със звънчета и изричайки благословии); Пепеляна сряда е денят, в който свещеникът поръсва вярващите с пепел от върбови клонки с думите: “Човече, спомни си, че си от пръст”; но и баба Марта, когато се прескачат огньове; за да се стигне до Великден, с тържествена литургия, огромни чинии с варени бели яйца, обградени с розова и ароматна пушена шунка, подправена с хрян, козунак “куглуф”; Възнесение, когато се благославят нивите и редица други. Значението на тези празници, много повече подчинени на църковното предание, отколкото в българската православна традиция, е отново същото – свързано с успеха и благополучието и с вечното възпоменаване на събитията в свещената християнска история.

По същия начин могат да бъдат описани традициите на арменците в България, честващи християнските календарни празници според традициите на Арменската апостолическа църква, но наред с тях и националните си исторически събития и герои, свързани със съдбата на този от векове живеещ по българските земи народ – възпоменаването на пълководеца Вартан Мигомонян, за подвизите си канонизиран от Арменската църква (Вартананц – честван на третия четвъртък от месец февруари); 24 април – Ден на загиналите в геноцида срещу арменския народ (през 1986, 1915, 1922 г.), Деня на провъзгласяването на независимата Арменска република (1918 г.).

Културата на българските евреи тачи празници, свързани със събитията на земеделския календар (според лунния календар), както и с историята на своя народ: Песах отбелязва излизането на евреите от Египет, история, която бащата на семейството разказва на своите деца; Шеваот разказва за приемането на Десетте старозаветни Божии заповеди, но отбелязва и края на жътвата; Рош-а-Шана – Новата година, възпоменава Сътворението на света и се празнува в началото на есента; Денят на изкуплението, бележи изгонването на евреите от обетованата земя; Сукот е свързан с изобилието на прибраната реколта; Ханука – Празникът на светлините, чества възстановяването на Йерусалимския храм, а Пурим е посветен на храбрата царица Естер, спасила еврейския народ от персите (на този ден еврейските деца се маскират и са позволени хазартните игри).


Мюсюлманската обредност е концентрирана около Рамазан (Шекер) байрам и Курбан (Коч) байрам, които се празнуват по лунния календар. През деветия месец на лунната календарна година – рамазан, от залез до изгрев слънце се спазва строг пост за изкупване на греховете. Тогава се посещава храмът (джамията), роднините, дава се задължителна милостиня. Но при “разговяването” царува изобилието от храни (основно сладки – откъдето и второто име на празника), мъжете се състезават в различни спортни игри, а момичетата пеят песни. И ако българите споделят своите червени великденски яйца и козунаци със своите събратя мюсюлмани, то през този месец те се наслаждават с тях на великолепните турски сладкиши. Вторият важен празник – Курбан байрамът е празник на жертвоприношението, когато всеки принася жертва на Аллах с благодарност и молба да то закриля и помилва. Турците вярват, че дареното на Бога животно ще ги пренесе на небето след смъртта им. Както и при предишния празник, месото му се раздава както на правоверните, така и на съседите им християни.

Изреждането на празниците на различните етнически и религиозни групи би могло да продължи, но тук ще се ограничим с третата група празници, представени в националната номенклатура – тези, свързани с честването на патроните на селищата, често наричани събори или курбани. Те са свързани с патриархалните традиции на селището, опиращи се на вярването за светци покровители, помагащи на селището, рода, семейството. Като правило те се честват около деня на светията на местната църква, комуто се принася курбан – жертвено животно (най-често овца), с което се гощават всички гости. Празниците събират роднини и съселяни от близо и далеч, съпровождат се с панаири и веселби, богати софри и хора. Към този тип празници могат да се причислят и по-късните градски празници – Дните на града, отбелязвани с културни чествания, карнавали, панаири и пр. тържества, както и празниците, свързани с преобладаващия поминък в района. Такъв празник е например Денят на гроздето в Перущица, отбелязван на Трифон Зарезан – покровител на лозарството и винарството, когато се зарязват лозята, избира се Цар на лозето, а веселбите и обилните трапези са съпроводени с изложба от продуктите, направени от гроздето – от ширата и виното, до рачела и гроздовия локум с орехи и лешници, на който се избират най-големите майстори.


Така българската традиционна обредност, преплетена с обредността на различните етнически и религиозни общности и различния им исторически път, представят една неповторима и своеобразна картина, очертаваща спецификите на обредната култура в България.

* * *

Стремежът традиционните обреди и празниците да бъдат представени в тяхната оптимална пълнота, определи въпросите, зададени в предварителното проучване, осъществено по проекта “Живи човешки съкровища – България. Номенклатура на дейностите”. Те бяха насочени към етническия състав и религиозната принадлежност на жителите на селищата и към особеностите на техните обреди и празници в посочените по-горе типове. Получените отговори съдържаха извънредно интересна информация, но се отличаваха и с редица празноти. Това наложи използването на посочения по-горе принцип за представяне на фолклорните реалии, чрез задаването на една “идеална” (условна) схема на обредността, която има по-скоро ориентировъчен характер.

Основното, което определя разглеждането на един или друг обред като част от “живата човешка съкровищница” на България, е неговият живот в естествената му среда, в непокътнатостта на връзките му със старинни практики и представи, които той отразява във възможно най-цялостен вид, запазвайки традиционния смисъл, предаван от поколение на поколение в дадената общност.