shkolakz.ru 1

Сп. “Природа”, С., БАН, 1996, 2 кн.


Раймар Люст


ФУНДАМЕНТАЛНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ И ОБЩЕСТВО

(със съкращения)

Било е време, когато обществото благоговеело пред науката. Ученият изследовател заемал най-високо място в ранглистата, непосредствено след духовенството и лекаря. Каква е представата на обществото за учените днес? Какво впечатление прави науката на обществото? Позволете ми да започна с един цитат на Алберт Айнщайн, за който съм благодарен на Томас фон Рандоу, журналист в седмичника “Ди цайт”. Томас фон Рандоу открива въпросния цитат в един много стар запис на грамофонна плоча. Той е от началото на една реч, която Алберт Айнщайн е държал на 12 август 1930 г. по случай откриването на изложба на радиоприемници в Берлин: ”Многоуважаеми присъстващи и отсъстващи – казал Айнщайн и веднага пристъпил към проблема – трябва да се срамуват хората, които приемат лекомислено чудесата на науката и техниката и не се замислят над тях повече, отколкото кравата над ботаниката на растенията, които с удоволствие самодоволно преживя.” Айнщайн продължава: “Помислете също върху това, че техниците са тези, които могат да направят възможна истинската демокрация. Защото те не само улесняват ежедневието на човека, но също така правят достъпни произведенията на най-изтъкнатите мислители, учени и художници. Тези творби, които доскоро бяха привилегия само на облагодетелстваните класи, вече са достъпни за мнозинството и по този начин будят народите от сънливата тъпота на невежеството.”

Много от тези встъпителни изречения заслужават внимание. Аз мисля, че за съвременниците може би най-впечатляващото е, че Айнщайн говори за чудесата на науката и техниката, докато днес е модерно в науката и техниката да се вижда предимно заплаха за обществото. Новите постижения на науката вече не се оценяват непосредствено като напредък за обществото. Говори се повече за опасността от техниката, отколкото за нейните шансове. В резултат на това, че днес ни липсва изследователска и технологично чиста среда, куражът и готовността да се поемат рискове спадат. Неотдавна беше много ясно доказано, че страхът от риска на германците е най-големият риск за тях.


В днешния реферат ще спра вниманието си върху фундаменталните изследвания и тяхното значение. Тези проучвания се дефинират като изследователска област, която не води до непосредствено приложение, т.е. от нея не може да се извлече практическа полза. Въпреки това още в началото трябва да поясня, че не е разумно да се прави тясно разграничение между чистото и приложното изследване. Историята е пълна с примери за това, как от фундаменталните изследвания произлизат напълно неподозирани и непредвидими положения. Тъкмо през тази година ние многократно ще си припомняме за Рьонтген – за неговото откритие преди сто години на проникващите лъчи, направено във Физическия институт към Университета във Вюрцбург. Във връзка с взаимоотношението между фундаменталните изследвания и обществото бих искал да разгледам два кръга проблеми, които ми се виждат особено важни.

1. Въпроса за мотивите: Защо, от една страна, учените се ангажират с фундаментални изследвания? И защо, от друга страна, обществото подпомага тази област на науката?

2. Въпроса за отговорността: Каква отговорност носи изследователят към обществото?

МОТИВИ НА УЧЕНИЯ И ОБЩЕСТВОТО ДА СЕ ЗАНИМАВАТ, РЕСП. ДА ПРАВЯТ ВЪЗМОЖНИ ФУНДАМЕНТАЛНИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ

Ако се запитаме какво кара учения да се занимава с фундаментални изследвания и ако потърсим основания, защо обществото и в крайна сметка данъкоплатецът са готови да подкрепят фундаменталните изследвания, ще установим, че мотивите им в никакъв случай не съвпадат. Мотивите на учените имат като правило съвсем различни корени. Макар че това не винаги е било така. През средновековието обществото и учените са били здраво скрепени с християнската вяра. И за обществото, и за науката е било желателно да проучват творческото дело на Господ. Според средновековната представа природата е част от Божественото творение – дело на Господ. С Галилей промяната на позицията на човека към природата става очевидна. Колкото повече учените са се научавали да се задълбочават в отделните природни процеси и явления, да ги разглеждат във взаимовръзка, да се абстрахират, да ги описват математически и с това “да ги обясняват, както ги разбират”, толкова по-ясно им ставало, че светът не е само разбираното като единно Божествено творение. При това те също така добре осъзнавали какви безкрайни задачи се поставят пред зараждащото се природознание. Нютон е описал това ново съзнание в познатата си сентенция, че той се има за дете, което играе на морския бряг и се радва, когато от време на време намери някое гладко, заоблено камъче или по-красива от обикновената мида, докато в това време големият океан на истината лежи пред него все още неизследван. Когато става дума за това, кое мотивира в ново време изследователите, то аз бих искал отново да цитирам Айнщайн: “Моето научно творчество е основано единствено на непреодолимото ми желание да разбера тайните на природата и на никакви други чувства. Чувството ми за справедливост и борбата за подобряване на условията на живот нямат нищо общо с моите научни интереси.” Също и Макс Планк вижда нещата такива, каквито ги излага в едно свое академично слово. Той казва: “Действително нашата академия от край време е стояла твърдо на позицията, че изследването, насочено към чистото познание, намира обосноваването и възнаграждението си в самото себе си и че общественото положение на науката не може да се измери по броя на практическите задачи, които тя може да реши.” Той обаче добавя: “От друга страна обаче, тя никога не е откривала истината, че всяка една наука всъщност служи на живота, че ако не получаваше от него нова кръв и нови импулси, би станала суха и изкривена.” Подобно изявление прави Вилхелм Хумболт още през 1809 г.: “Науката обаче често излива благотворителната си благодат върху живота тогава, когато изглежда, че до известна степен го е забравила.” Да, когато учените са честни, то при повечето от тях най-същественият мотив е любопитството, любознателността да открият новото и да разберат нещо по-добре. Без този вид любопитство фундаменталните изследвания и великите открития биха били невъзможни. Разбира се, при много учени е налице стремежът към признание, желанието да бъдеш първият (или първата), който открива нещо ново. Някои дори се виждат постигнали целта на своето желание едва когато един ден получат Нобелова награда. И в едно друго съчетание на химика Хорст Мюлер намерих следната характеристика (цитат от Х. Т. Вит от “Фракфуртер алгемайне цайтунг”): ”Учените са страстно ангажирани хора, които искат да разберат непознатото в сетивния свят, те са таланти, които могат добре да изпълнят тази задача. Те са егоисти, които искат при откритието да изживеят чувството, което човек изпитва, когато види нещо, което никой не е виждал, и да мисли онова, което никой не е мислил. Те са артисти, които искат да изживеят своята фантазия, но са и честолюбиви, защото се стараят да постигнат признание и слава.”

На мен ми е ясно, че любопитството или задоволяването на споменатия интерес невинаги имат положителен от звук и днес в обществото в никакъв случай не се гледа на тях като на достатъчни мотиви, които подпомагат фундаменталните изследвания. Но ако съществува интерес фундаменталните изследвания да се развиват добре и по-нататък, то трябва така да се организират, че споменатите мотиви на учения да не бъдат унищожени в зародиш. Без насладата от радостта, без възможността за вдъхновение фундаменталните изследвания няма да процъфтяват. Изследванията от този род са много сродни с художественото творчество. А какво би бил един художник, ако не би желал в своето изкуство да даде израз на новото? Науката, както и изкуството, е израз на нашата човешка същност. Подпомагането й трябва да бъде задължение на обществото. По този повод Федералният конституционен съд е постановил, че “именно освободената от обществени съображения за полезност и целесъобразност наука служи най-добре на държавата и обществото.” Аз смятам, че трябва да се обърне внимание на това, че някои научни области – като астрономията и астрофизиката – са обект на голям интерес от страна на обществото, макар че тяхната полза не е измерима. Въз основа на какво тогава обществото е готово своевременно да финансира нови обсерватории? Същото важи и за света на елементарните частици. И тук също са необходими големи строежи – като Европейския център за ядрени изследвания (CERN) в Женева, или съоръжения – немския електронен синхротрон (DESY) в Хамбург. Но аз съм също така наясно, че обществото поощрява науката не само като културно благо, а защото очаква, разбира се, практическа полза, тъй като фундаменталните изследвания са благодатна почва за всички иновации и техническо развитие. И е разбираемо, че винаги е имало тенденции за по-голямо концентриране на фундаменталните изследвания върху практическото приложение. Дискусиите в това отношение са в пълен ход. Учените предупреждават да се изследва само това, което обещава непосредствено приложение. Защото досегашният опит показва, че успехите при един такъв подход на изследване никак не са убедителни. Какви съмнителни резултати се постигат с планомерността на изследванията, беше демонстрирано по онова време в ГДР.

Тъй като фундаменталните изследвания са насочени основно към прогреса на познанието, а не към непосредствено полезно приложение, отпада в значителна степен едно планиране, което предпоставя абстрактно познание на целта. Все пак фундаменталните изследвания се нуждаят от планирана, обогатена чиста среда. Това означава, че трябва да се погрижим за това да се запазят благоприятната почва, предпоставките за нови знания и теоретичната основа за приложно ориентирани изследвания. Непосредствената нужда не може да бъде мерило за това насочено на първо място към разширяване на познанието изследване. Защото увеличаването на познанието, разширяването на фундаменталното теоретично знание във физиката, химията, биологията са предпоставки за решаването на практическите проблеми на бъдещите генерации. Така, както сегашното поколение е благодарно на практическото развитие на фундаменталните изследвания от миналото. Особено важен момент при планирането на фундаменталните изследвания е, че при оценката на дадено изследователско намерение трябва да се има предвид какви личности са ангажирани в този проект, респ. дали е възможно да се спечели за осъществяването на идеята някой отличен изследовател. Това означава наличните средства да бъдат оптимирани, да се търсят редки таланти и ако бъдат намерени, да им се помогне да разгърнат възможностите си. Аз мисля, че само на малко хора е напълно ясно какво би се случило с нашата икономика, ако постепенно изчезнат всички уреди, които се основават на иновациите, откритията и развитието на техниката, които пък от своя страна зависят от познанията в една важна област на фундаменталните изследвания – квантовата физика на твърдото тяло. В този случай брутният обществен продукт би спаднал на нула. Всяка комуникация би била прекъсната. Радио- и телевизионните приемници биха занемели. Всички бензинови двигатели с вътрешно горене биха били спрени от движение. Самолетите биха преустановили полетите си. Железниците не биха могли да се движат. В болниците много апарати, предимно в операционните зали, не биха могли да функционират. Във фабриките повечето поточни линии не биха могли да бъдат задвижени. На практика от нашия модерен живот не би функционирало нищо – нашият технически век би рухнал. Рихард фон Вайцзекер синтезира становището си в завладяваща формулировка (реч от 20 октомври 1983 г. във Варнемюнде): “Без лириката на фундаменталните изследвания ще е трудно да се даде прозата на технологичното приложение.” Лазерът, от който днес никой не би искал да се лиши (напр. при компактдисковете или лазерния принтер), ни връща директно към Айнщайн, който гениално прозря, че успоредно с процесите на абсорбция и емисията от светлина трябва да съществува и друга, принципно нова, а именно стимулираща емисия.


Би ли могъл някой да предвиди, че след откриването на спина на протона, или още по-абстрактно – на позитрона, в началото на тридесетте години този феномен един ден ще намери техническо приложение, което ще играе изключително благоприятна роля за човека чрез развитието на апарати на принципа на ядрено-магнитния резонанс в медицината. Тези примери показват колко е трудно да приведеш в съзвучие фундаменталните изследвания и планирането на възможните иновации. От тези примери става също ясно, че няма емпирични стойности, определящи фактора “време” при използването на фундаменталните изследвания. Дори при отделните случаи едва ли е възможно да се дадат надеждни прогнози. Споменатите примери илюстрират, от друга страна, че фундаменталните изследвания са безусловна, задължителна предпоставка за всеки напредък дори когато не могат да се дадат предварителни сигурни указания, каква ще е практическата полза в резултат на тези работи.

ОТГОВОРНОСТТА НА ИЗСЛЕДОВАТЕЛЯ ПРЕД ОБЩЕСТВОТО

Резултатите от изследванията, докато остават в рамките на науката, не влияят непосредствено върху нашето общество. Едва чрез съзнателен или несъзнателен трансфер – било то чрез думи или използване на иновации и технически разработки, те могат да повлияят трайно на обществения живот. Проблемът е в двузначността на много от научните открития. Това означава, че използването на някои открития може както да служи на човека, така също и да им вреди. Преди всичко при фундаментално новите открития последиците не са очевидни дори за самия учен както по време на откритието, така и в началото на изследователския замисъл.Това е важело и за Макс План, и за Алберт Айнщайн, а и за много други учени. Откривателите на двойната спирала на ДНК Франсис Крик и Джеймс Уорън също са били водени от чисто научни мотиви, но техните открития са били решаващи за генната технология. В САЩ, а по-късно също и в Германия се смяташе, че чрез превръщането на научните познания в иновации причинените технически и социални последици ще могат да бъдат оценени и планирани. Правеха се опити да се помогне на политиците при взимане на решения чрез технологически оценки. Аз винаги съм бил на мнение, че един такъв предварителен преглед принципно е невъзможен и че чрез създаването на нова бюрокрация иновациите по-скоро се затрудняват, отколкото да се подпомагат. Междувременно някои политици в САЩ и Германия проумяха, че чрез техническата оценка не може да се очаква някаква реална помощ за политиката.

Има ли институции, които могат да създадат връзка между фундаменталните изследвания и обществото? Нови институции очевидно не са необходими. В наше време трябва да активираме съществуващите, за да осъзнаят и приемат по-добре своите задачи и отговорности. Това са университетите. На мене ми е напълно ясно, че университетите се числят към тези институции, които в наши дни биват най-много критикувани. Политици, чиновници, журналисти и самите професори дори се нахвърлят с подигравки върху университетите. За това има добри и лоши основания, но аз съвсем не желая да ги изброявам и анализирам. Аз обаче твърдя, че обществото може да приеме фундаменталните изследвания само тогава, когато с тях се занимават институции, които сами са готови да поемат отговорност пред обществото. Такива институции в миналото бяха университетите и затова и днес те трябва да поемат тази отговорност. Звучи може би като утопия, като се вижда общото състояние на университетите днес. Но аз мисля, че те биха могли да се справят с новите предизвикателства. Във връзка с това бих искал да говоря не за обучението, което е само една от многото задачи на университетите и често стои на преден план в дискусиите и критиката на университетите. Ще отбележа само в бележка под линия факта, че поради силно нарасналия брой на студентите от шестдесетте години насам са необходими радикални промени. Става дума за другите задачи, с които трябва да се занимава университета. Университетите трябва и в бъдеще да останат място за провеждане на фундаментални изследвания. Те носят отговорност пред обществото. Позволете ми да добавя – именно във времето на оскъдни бюджетни средства изследователите във висшите училища трябва да докажат, че това не бива по никакъв начин да води до ограничаване на изследователските идеи и постижения. Висшето училище трябва да се върне към традициите и към своята първоначална същност. Във времето на оскъдни средства за изследвания само тясно свързаните с творческото образование, свободно проведените, развити във всички научни области и кооперирани извън границите на отделните специалности фундаментални изследвания имат добър шанс да запазят незаетото място и да запълнят необходимата социална поръчка. Аз изтъквам това най-вече като човек, който идва от дружеството “Макс Планк”. Дружеството “Макс Планк” също трябва и занапред да заема важно място във фундаменталните изследвания в Германия. От общия обем на фундаменталните изследвания обаче днес все още 90 % са съсредоточени в университетите. Без университетите и сътрудничеството с тях дружеството “Макс Планк” не би могло да съществува.

Изследователят се нуждае от университета като институция. Само университетът може да му осигури необходимите свободни пространства и в крайна сметка да му гарантира свободата на изследване. Университетът може да направи възможно усамотяването, но едновременно с това и кооперирането с други изследователи. Сам по себе си обаче университетът същевременно е институцията, която носи отговорност за това отделните учени да провеждат експериментите си с чувство на отговорност. В това отношение в научното общество съществуват строги правила за зачитане повелите на етиката. Тук се налага и поставянето на въпроса, дали трябва да се определят граници на изследването. Именно когато фундаменталните изследвания и приложението им са непосредствено свързани (както при медицината и генетичните изследвания) и когато те се отнасят директно до човешкия живот, ние се изправяме очи в очи с този въпрос. Аз се обявявам за това, че човек трябва да бъде готов да признае принципно наложените отвън граници на науката. Същевременно трябва да сме наясно, че не може да става дума за статични граници, а за такива, за които може да се постигне някаква яснота само при постоянни дискусии. Университетът обаче трябва да търси диалог с обществото, за да може то да извлече полза от резултатите на фундаменталните изследвания. Именно тази последна задача досега е много малко или почти не е осъществена от университетите. Университетът трябва да покаже много по-голяма готовност за водене на диалог с икономиката и промишлеността. Това е осъзнато предимно от техническите университети, но не и от другите висши училища. Разбира се, промишлеността не трябва да възлага или определя изследователските теми. Но едно много по-силно взаимодействие между университетите и икономиката, каквото в някои случаи се създава, би било от полза за двете страни. Също така и политиката не бива да предначертава посоката. И тук обаче страховете от допирните точки трябва да отпаднат. Решаваща за университетите е тяхната автономност. Това означава, че висшите училища трябва да определят своето поле на изследване, както и акцентите. Въз основа на избори те сами трябва да попълват своя преподавателски състав и ако един професор иска да бъде назначен, то той трябва да докаже своите възможности предимно в сферата на изследователската си дейност. За мен автономията означава в крайна сметка и това даден университет да може сам да избира и своите студенти. Само тогава ще бъде възможно да се възстанови отново истинско съревнование между висшите училища, от което ние с положителност се нуждаем. Състезанието (конкуренцията) е решаващ елемент за успеха на фундаменталните изследвания.


Но в края на краищата пренасянето на познанията и ползата от резултатите на фундаменталните изследвания извън университета се осъществява най-ефективно чрез трансфер на личности. Непосредственото участие на студенти и специализанти във фундаменталните изследвания е най-добрата основа за по-късните иновации. По този начин студентите се учат да мислят самостоятелно и да достигат до нови заключения. Така обучаваните студенти могат решително да допринесат за новите разработки в икономиката.

Позволете ми в заключение да посоча изследванията върху климата като пример за една особено трудна област на допирни точки между науката и обществото. Тук ясно проличава колко трудно е на учения да подхожда с отговорност към обществото и същевременно да остане научно коректен. В Германия въпросите, свързани с влиянието на човека върху околната среда и климата, се разглеждат относително отдавна. По времето, когато още не беше изградена политиката в тази област, дружеството “Макс Планк” основа през 1974 г. Институт по метеорология в Хамбург, който се занимаваше с изследване на климата. С въвеждането на мощна изчислителна техника теоретичните модели все повече се прецизираха и можеха да предвиждат процесите в бъдеще. С това обаче възниква и въпросът, в каква форма могат или трябва да излизат учените в настоящите си, все още непълни познания пред обществеността. Когато те съобщават по необходимост съществуващите неточности, това често нито се разбира, нито се взима под внимание. Именно тук проличава колко важна и трудна е съвместната дейност между учени, икономисти и политици.

Постоянните предвещания на учените за нещастия вече не се приемат сериозно, тъй като климатът се променя така бързо – със сигурност не и в рамките на един мандат на Бундестага. Не може да се приеме също за сериозно, когато политиците оценяват последното горещо лято като признак на предстоящата промяна на климата. Но не по-малко ясно е, когато представителите на икономиката се опитват да омаловажат проучванията и смятат, че не трябва да правят никакви изводи от тях. При политиците за съжаление партийната принадлежност често определя по какъв начин да се приемат или тълкуват твърденията на учените. Екстремните претенции за дистанциране не могат да доведат до правилни решения. Почти невъзможно е обаче за учения да проведе една свободна от идеология дискусия по тези въпроси.

Позволете ми след този практически и актуален проблем на фундаменталните изследвания и обществото да се върна още веднъж към изходния пункт. По какъв начин трябва да се разглеждат и подпомагат фундаменталните изследвания, за да служат за благото на обществото? Не ме смятайте за прекалено дързък, ако завърша с един цитат на Гьоте: “В науките обаче е необходима абсолютна свобода: защото тогава човек ратува не за днес и утре, а за немислимо напреднали времена”.