shkolakz.ru 1 2 ... 22 23
В ОБЯТИЯТА НА ШАМБАЛА


Ернст Мулдашев


В памет на Николай Константинович Ръорих


ЗА АВТОРА

Ернст Мулдашев е доктор по медици­на, професор, директор на Общоруския център за очна и пластична хирургия, по­четен консултант в Луисвилския универ­ситет (САЩ), член на Американската академия по офталмология, дипломиран офталмолог на Мексико, член на Меж­дународната академия на науките към ООН, майстор на спорта по спортен ту­ризъм, трикратен шампион на СССР, де­путат в Руската дума по времето на пре­зидента Елцин.

Той е първият лекар в света, извършил успешно операция за трансплантиране на око, създател на ново направление в медици­ната - регенеративната хирургия. Чудодейните биоматериали, изобретени от него и наречени алоплант, активират скритите въз­можности на организма за възстановяване на собствените тъка­ни, а биополето на растящите клетки потиска патологичната реге­нерация (рака) и нормализира функциите на болните клетки. Раз­работил е 90 принципно нови очни и пластични операции, спаси­ли хиляди безнадеждно болни, отписани от консервативната ме­дицина. Под негово ръководство в Центъра са внедрени 58 вида алоплант, патентовани в Русия, САЩ, Германия, Франция, Швей­цария и Италия. Бил е в повече от 40 държави, където е извърш­вал операции и е чел лекции. Има над 300 научни публикации в руския и чуждестранния печат.

Така регенеративната хирургия прекрачва от сферата на фан­тастиката в реалността. Разбира се, през 1982 г. овластените пар­тийни чиновници едва не го лишават от лекарски права, като го обвиняват в шарлатанство и лъженаука. Останал без работа, той заминава за Яркутск, където става еленовъд. По-късно, рискувай­ки поста си, министърът на здравеопазването в Башкирия Халим Каламов му предоставя малка стаичка в затънтена болница в кра­ен квартал на гр. Уфа. Там го последват близките му сътрудници и съмишленици, които днес са гръбнакът на прочутия в цял свят Общоруски център за очна и пластична хирургия.


Ернст Мулдашев признава, че не може напълно да осъзнае механизма, по който действа неговото откритие. След успешна­та трансплантация на око, извършена на 22.02.2000 г., той раз­казва следното: „От трибуната на Общоруския конкрес на оф­талмолозите се чуваше: „Мулдашев опозори руската офталмо-логия с авантюрата за присаждане на око. Всички добре знаят, че това е невъзможно. Не-въз-мож-но!" Мислех си заш,о ме съ­дят така, защо дори не ми позволиха да се изкажа, да не би да са богове! Не искаха да разберат, че очната трансплантация е ре­зултат от сложни научни изводи, включващи не само медицинс­ки знания, но и данни от физиката и молекулярната биология, както и древни тибетски истини.

Как можех да обясня, че във вътрешността на окото по време на операцията изграждах от алоплант конструкции, които прили­чаха на видените от мен в Тибет.... „огледала", свиващи времето! Времето наистина се сви и в трансплантираното око за невероят­но къс срок враснаха кръвоносни съдове, които вече година и по­ловина осигуряват снабдяването му.

Как можех да обясня, че до тази операция не би могло да се стигне без религиозните знания, придобити в хималайските и ти­бетските експедиции! Та нали тибетските лами и индийските сва-ми възприемат тези знания като предадени през вековете от пре­дишни земни цивилизации!

Ако бях говорил за тях на конгреса, в най-добрия случай щяха да ме възприемат като побъркан... Наистина трудно си предста­вям механизма, при който мъртвата човешка тъкан (точно от нея е изготвен алоплантът) е в състояние да задейства огромния ин­формационен пул и да създаде нови тъкани в друг организъм, сти­мулирайки регенерацията... Трудно е да си представим колко слож­на е дори само една човешка клетка, а по някакви неизвестни нам закони клетките се включват в стройни структури и образуват кръ­воносни и лимфни съдове, нерви, влакна... Ясно е, че всичко се извършва по строга и непрекъснато работеща програма, в срав­нение с която и най-съвършеният компютър изглежда като детска играчка.


Къде са локализирани тези програми?

Разбира се, не само в гените, ще каже всеки молекулярен био­лог. Според последни данни от физиката програмите са записани във фина енергия, наричана в Изтока божествена... Кой е създал тези програми? Не ми е удобно да го произнасям пред консерва­тивни и ортодоксални учени, но отговорът идва от само себе си -създадени са от Бога..."

Убеден, че науката и религията са две сфери на познанието, че различията им са по-скоро външни и формални, отколкото същ­ностни, че синтезът помежду им би могъл да роди принципно но­ви перспективи и възможности в безкрайната спирала на знания­та, той организира четири последователни експедиции до Индия, Непал и Тибет под егидата на Международната академия на нау­ките към ООН. Целта на експедициите е да се издирят изворите за произхода на човечеството.

Така се появяват сензационните разкрития, които потвържда­ват хипотезите за наличието на особена форма на живот във фи­ния (онзи) свят, за взаимоотношенията между духа (финия свят) и материята (физическия свят), за процесите на стареенето и безс­мъртието, за дематериализацията и материализацията, за Гено-фонда на човечеството, съставен от представители на предишни цивилизации, които контролират еволюцията и са готови да въз­родят живота на планетата в случай на глобална катастрофа. Ав­торът доказва, че древните митове, легенди и религии, както и текстовете на т.нар. посветени (Нострадамус, Е. Блаватская, Н. Рьорих и др.), не са плод на развинтена фантазия, а отразяват на­учните постижения на нашите предходници (лемурийци и атланти), че техният общ източник е Всеобщото информационно прос­транство или Висшият разум, когото обикновено наричаме Бог.

Смайващите паралели и аналогии между съвременната наука и езотеричните и религиозни знания коренно променят предста­вите ни за човека, еволющ1ята и Вселената и очертават една изу­мителна картина, в която има всичко друго, но не и чудеса. Една картина, която започва от Сътворението, уплътняването на духа и появата на материята, проследява развитието на петте човешки раси (според терминологията на Блаватская) и стига до наши дни, до сомати-пещерите и подземната техногенна цивилизация на Шамбала и Агарти, живееща в други пространствено-времеви из­мерения, различни от нашите.


В този смисъл загадъчните явления и феномени, определяни от традиционната наука като несъстоятелни и случайни, получа­ват своето логично и естествено обяснение.

1999 г. Руската експедиция в Тибет бавно напредваше към за­ветната цел. Снощи бяхме разположили лагера си в подстъпите към легендарния Град на Боговете, но призори внезапно се събу­дих. Лежах в палатката, кръстосал ръце зад главата си, и се чудех колко леко и непринудено ме завладяваха най-неочаквани мисли. „Ех, ако съзнанието ми бачкаше така и денем!", въздъхнах с доса­да и се отдадох на мислите си, които препускаха като в забързан каданс и сякаш прелистваха „бордовия" бележник, където запис­вах всичко, свързано с организирането и провеждането на експе­дицията.

Все пак не е ли странно, че изобщо ми хрумна идеята за Града на боговете? Тя яко се беше загнездила в мен и не ми даваше ми­ра. Като скърцах със зъби и негодувах, че така и не намерих пър­воизточници за него, организирах експедицията, за да търся това призрачно място, разположено в поднебесните тибетски планини. Отчасти ме успокояваше фактът, че досегашните изследвания до­ведоха до изумителната идея за световната система от пирамиди и древни монументи, започваща от свещената планина Кайлас. Недалеч от нея сега стоеше нашата палатка, където се излежавах в момента. Именно тук според изчисленията ни трябваше да се намира Градът на боговете.

Припомних се неот­давнашните ни приклю­чения в Непал и Тибет. Всичко, което се случи там, далече от родина­та, сега ми се струваше като фантастика. Моят руски разум отказваше да повярва в разказите на непалските и тибет­ските лами. Твърде зе­мен, той не желаеше да възприеме, че на света реално съществуват чудеса. И че няма никакъв смисъл ламите, които носят върху плещите си бремето на древността, да фанта­зират. На тях просто им се иска хората (включително и ние - са­модоволните европейци) да повярват, че и преди нас на Земята са съществували велики цивилизации и че техните най-добри синове и дъщери не са изчезнали от лицето на планетата, а и досега живе­ят в прекрасната Шамбала зад призрачната преграда на паралел­ния свят. Че Царството на мъртвите... съществува заедно с нас -Царството на живите мъртви.


„Златните плочи на Харати" - тази мисъл прозвуча патетично, като ми напомни, че кълбото започна да се разплита именно от легендарната загадка, на която попаднахме в Катманду.

Спомних си за непалските ступи и машината на древните, за камъка Шантамани и странното небесно сияние, за очите, които Селиверстов беше видял в небето, за загадъчните кръгове и Дя­волското езеро. И внезапно осъзнах, че целият този конгломерат от тайни не можеше да е случаен. Че зад него стои нещо. Всичко свидетелстваше, че зад това мистично нещо се крие Шамбала, в чиито обятия толкова ни се искаше да се озовем.

Ако нещото наистина съществуваше, то ние очевидно се нами­рахме пред прага на неговата обител. Жадувах да се срещна с него, страстно желаех поне за миг да се докосна до Великия обе­динен разум на всички земни раси - до разума на Шамбала. Мечтаех си, макар да знаех, че моят нищожно слаб ум е твърде безин­тересен за тях - невидимите хора на Шамбала, които след Все­мирния потоп отново ни бяха създали и то точно тук, в главната им обител - Града на боговете.

Разбирах, че никога няма да ме пуснат в подземния свят, в Цар­ството на мъртвите, защото любопитството ми не заслужава по­добна награда. Исках да зърна поне легендарната порта към Шам­бала. Или митичната Долина на смъртта, за да усетя дъха на Яма - царя на смъртта. Исках... Но още не знаех дали в очертанията на божествения град съществува надземна част на Шамбала!

Продължавах да лежа в палатката с ръце под главата. Навън бу­шуваше и виеше тибетският вятър. С нетърпение очаквах утрото.

Още не знаех, че не само ще намерим, но и ще се възхитим на невероятните технологии на Шамбала, благодарение на които е бил изграден този странен град, състоящ се от огромни пирами­ди и монументи, без обаче да разберем предназначението му -поне в първия момент. Дълго щяхме да разсъждаваме на тази тема и едва след експедицията, когато в Уфа приключвахме тру­доемката работа по съставянето на картата-схема на Града на боговете, едва тогава щеше да изкристализира хипотезата за не­говото предназначение. Думата матрица отново щеше да грейне в ярки багри.


Все още не знаех, че Долината на смъртта така ще стисне чрез сгъстеното време всяка моя клетчица и молекула, че дълго след това ще спирам, запъхтян и останал без дъх, ще падам на колене и дълго ще стена от непоносима болка в областта на слън­чевия сплит.

Не знаех също, че точно на това място след излизането от Гра­да на боговете отново ще разпънем палатка и аз ще се мятам от болка, усещайки, че заедно с нея от мен излиза натрупаната през целия ми живот отрицателна енергия. Тази нощ обаче прегръщам като нещо твърде ценно своите бележници с рисунките на мону­ментите от поднебесния град.

Не бях сигурен дали все пак ще оцелея и ще напиша книгата. Не бях сигурен дали паметта ми, преминала през изпитанието на сгъстеното време в Долината на смъртта, добросъвестно ще ме снабдява с информация не само за всяка крачка в експедицията, но и за всяка мисъл, възникнала в сърцето на Тибет.

Продължавах да се излежавам. Навън вятърът виеше, но на душата ми беше спокойно и хубаво - край мен спяха участниците в тибетската експедиция.

Сергей Анатолиевич Селиверстов похъркваше равномерно. От време на време мърдаше с устни като дете - вероятно сънуваше розови сънища, изпълнени с оптимизъм и романтика, толкова ха­рактерни за него.

Равил Шамилевич Мирхайдаров, свит на кълбо, с едната си ръ­ка държеше видеокамерата, която внимателно бе нагласил до въз­главницата.

Рафаел Гаязович Юсупов беше забил нос в гърдите на Сели­верстов, прострял съсухрената си ръка върху него. Той сякаш и насън го придържаше към земята и като че ли не му даваше въз­можност да „хвръкне" заедно с романтичните си пориви.

Ръцете ми съвсем изтръпнаха. Измъкнах ги изпод главата си и се обърнах настрани. Зад палатката продължаваше да вие тибетс­кият вятър. Вече не се надявах да заспя, просто очаквах утрото, когато трябваше да съберем сили, за да стъпим най-сетне върху земята на легендарния Град на боговете.

ПЪРВИТЕ ПИРАМИДИ В ГРАДА НА БОГОВЕТЕ


„Дано времето е хубаво, дано... ", повтарях си наум, докато помагах да прикрепим ранидате към яковете, взети под наем от местните говедари. Бяха ни препоръчали да тръгнем с леки ра­ници, защото походът ще е на височина 5000-6000 метра, а при такива условия тежките товари шдха да ни забавят. Яковете, как­то твърдяха тибетците, не само мъкнели големи денкове, но и умело преодолявали каменните плата и дори с лекота се катере­ли по по-полегатите склонове.

- Край! Разтоварвайте! Не забравяйте как сте връзвали рани­ците, за да не провис-ва после товарът -нареди водачът Тату. - Утре тръгваме ра­но, по изгрев слънце. Яковете ще товарим по тъмно.

Вдигнах глава и с тревога огледах чер­ните облаци, затули-ли района на свеще­ната планина. Та нали вчера Кайлас се виждаше съвсем ясно, а днес... Нима времето ще ни погоди номер? Ако не се оправи, нищичко няма да видим! До­ри няма и да зърнем Града на боговете, който е някъде тук. И тогава цялата експедиция ще се окаже напразна!

Нима виждам пирамида

Обзет от подобни мисли, приседнах на тревата и се загледах в планината. В ръцете си държах карта, по която можех точно да определя местоположението й, въпреки че облаците я скриваха. После погледът ми се плъзна на запад и внезапно се натъкна на друга планина с правилна форма. Вгледах се внимателно и сърце­то ми се разтуптя.

- Ама това не е планина! Пирамида е! - възкликнах аз и под­скочих от изненада.

С нетърпеливо движение измъкнах фотоапарата и като изтег­лих обектива максимално, щракнах няколко пъти. После порових в сака, извадих бележника и скицирах пирамидалната конструк-ция, която рязко се очертаваше на фона на сравнително ниския полегат склон.

„Ама че работа! Ама че работа!" - повтарях си, като глупова­то мърдах с устни. Нали още в Непал на два-три пъти ми беше хрумвало, че легендарният Град на боговете вероятно е съставен от древни пирамиди, разположени около основната пирамида -свещената планина Кайлас. Че ступите в Сваямбанат отразяват и символизират комплекса Кайлас. Тогава бях преброил ступите -бяха 108. Нима и около Кайлас са 108? Нима планината, разпрос­тряла се пред мен, е една от тях?


Прецених на око разстоянието до нея, взех под внимание необ­ходимите координати и отбелязах разположението й върху карта­та. После бързо се насочих към лагера и отдалеч се развиках:

- Рафаел! Равил! Бързо излизайте от палатките! Дайте цифро­вата камера и пригответе бележника.

Тримата се върнахме до мястото, където стоях преди малко, и оттам заснехме с цифровата камера пирамидалната планина. По­молих момчетата да изкарат изображението върху екрана на лап-топа и да го увеличат, за да се убедим в пирамидалната й форма.

Рафаел Юсупов се справи доста бързо.

- Прилича на пирамида, нали?! - възторжено мърморех аз. -

!|Но ако е така, то тя е много древна. Вижте, на увеличеното изоб­ражение се виждат разрушени места. Жалко, че снежната шапка, (която я покрива, пречи да се огледат страничните повърхности! Дали е пирамида? Може би само така ни се струва? Може би си представяме желаното за действително?

Съмненията заседнаха в гърлото ми. Със съжаление си приз­нах своята по детски наивна и безпочвена мечтателност - бях я намразил. „Аз, аз... съм глупав мечтател, докарах тук цяла експе- диция - разсъждавах в онзи миг, като стисках в ръка компаса. - Лесно е да се къпеш в розови мечти, докато седиш в уютния кабинет! Реалността е по-сурова - изисква доказателства! А къде са те? Само тази неясна компютърна рисунка? А облаците? Прокле-тите черни облаци! Закрили са от погледа ни не само свещения Кайлас. Скоро ще забулят и та­зи сравнително ниско разполо­жена пирамида. А и дали все пак е пирамида?"

Потръпвайки от студ, нерв­но запалих цигара.

Рафаел и Равил мълчаха.

„Поне дума да бяха проро-нили! Да заяват, че съм глупак и фантазьор, а те... нищо не каз­ват - нали съм им щеф." С не­вероятно усилие се постарах да отхвърля съмненията и да ана­лизирам хипотезата, че в райо­на на свещения Кайлас същес­твува цял комплекс от древни пирамидални конструкции, които като цяло състаЬят Града на бо­говете.


Може би тази планина е само началото, първата лястовица? Може би ще открием и други... Отново премислих всички аргу­менти и предпоставки, които ни бяха насочили към далечния и суров Тибет, за да търсим точно тук легендарния град. Пресмя­тах, съпоставях, а някъде от дълбините на съзнанието ми бавно изплува въпросът, който ме терзаеше отдавна - какво все пак е предназначението на Града на боговете? На всяка цена трябваше да намеря някакъв отговор - умозрителен, хипотетичен или дори фантастичен, но все пак отговор. Излишно е да казвам, че така и не открих нищо. Разочарованието и раздразнението отново ме стиснаха за гърлото. Втресе ме.

В този миг все още не подозирах, че доста време няма да го открия. А отговорът ще се окаже толкова лесен, че аз дълго ще седя с глупаво зяпнала уста и ще мисля какви са причините за разпространената по земята човешка злоба, заради която е бил построен този небесен град.

Поклатих глава и за да изляза от безизходицата, попитах мом­четата:

- Приятели, каква според вас е височината на пирамидалната планина?

- Какво? Говори по-силно! Вятърът... - подскочи Рафаел Юсупов.

- Каква е височината? - повторих аз.

- Ами... ~ Рафаел се загледа. - Разстоянието до нея е... около двайсет километра, а тя се извисява и над склона. Освен това не виждаме основата й.

- Добре де, по-висока ли е от Хеопсовата пирамида, чиято ви­сочина е 146 метра?

- Според мен е по-висока.

Помислих си, че тази пирамидална планина е направо джудже в сравнение със свещения Кайлас, който, ако приемем, разбира се, че също е пирамидална конструкция, създадена от древните...

- Изглежда е много древна - посочих към нея аз.

- Какво? - пак недочу Рафаел Юсупов. - Говори по-силно!.Вя­търът вие ужасно.

- Древна ли е планината? - извиках.

- Ами... За целта трябва да се приближим към нея, необходи­ми са ни специалисти по геоло­гия, те ще преценят...


- Нямаме геолози сред нас -прекъсна го Равил. - Шефе, към нея ли ще се насочим?

- Едва ли. Ще се придържа­ме към набелязания маршрут. Интересно, как ли е била пос­троена? Ако, разбира се, е пира­мида, а не е естествена планина... - промърморих си под носа.

- Ти ще говориш ли по-ви­соко? - накокошини се Рафаел Юсупов.

- Гаязич, смъкни си шапката от ушите - потупа го по рамо­то Равил.

- Какво?! - отново недочу Рафаел Юсупов.

Съмненията не ме напускаха. А съвсем скоро щяхме да станем свидетели на огромно многообразие от пирамидални конструк­ции и постепенно и мъчително бавно съмненията ни щяха да се разсеят и ние най-сетне щяхме да разберем, че пред очите ни е Градът на боговете - такъв, какъвто е.

- Момчета, хайде, прибирайте се в лагера! Аз ще поостана тук. Облаците май се разсейват. Ще взема и цифровата камера - казах аз.

Отново седнах на тревата, която ми беще харесала. Имах усе­щането, че ме сгрява отдолу. Внимателно премествах погледа си от една извивка на хребета към друга - опитвах се да открия още нещо интересно. Тъкмо се бях отчаял, когато внезапно очите ми се спряха върху разположени близо до първата пирамидална пла­нина странни ивици, които се подадоха изпод придвижващия се нагоре облак. Вгледах се по-внимателно - ивиците наистина бяха странни. Но върхът на планината бе закрит от облак.

Дивите кучета

Търпеливо изчаквах и се надявах, че облакът ще се махне и ще разкрие новата ми находка. В този момент отзад се чу шум. Не­волно трепнах и се обърнах. Отвратително на вид куче, появило се неизвестно откъде, стоеше и ме гледаше.

Изправих се с лице към него и също го загледах мълчаливо. То не издържа човешкия поглед и като се разлая, се нахвърли срещу мен. Успях да го ритна, но псето направи няколко кръга, огласяй­ки околността с лай и ръмжене, и в следващия миг се появиха още две големи кучета, които ме наобиколиха. Опитаха се да ме на­паднат в гръб и да ме захапят за крака. Едва успявах да се отбра­нявам.


Нямах никакво друго оръжие освен ножа в ръката си. Не се решавах да се наведа и да вдигна камък, да не би в същото време да се нахвърлят отгоре ми. На врата ми се висяха двата фотоапа­рата и ми пречеха на движенията. Сакът се търкаляше на земята. Влажният вятър шумно прелистваше експедиционния дневник, който лежеше наблизо.

Усещах, че кучетата искат да ме изтощят. Скоро наистина започнах да се уморявам. Тогава свалих плетената си шапка и я хвър­лих пред себе си. Едно от тях инстинктивно се метна върху нея. Рискувайки, аз също се хвърлих напред и понеже бях спечелил част от секундата, с пълна сила го изритах по челюстта. Като при забавена снимка забелязах, че твърдата ми туристическа обувка направо влиза в муцуната на озлобената твар, чупейки костта. Раз­диращ вопъл огласи планината.

Обърнах се рязко. Онемели, другите две други кучета стояха и ме наблюдаваха, оголили зъби. Нараненото псе виеше неистово и се въртеше в кръг. Наведох се, вдигнах" голям камък и го хвърлих по тях. Кучетата се отдалечиха на около десет метра и отново ме загледаха като призраци. Дадох си вид, че тръгвам към тях, за да ги сплаша. Те отскочиха още на няколко метра и пак зяпнаха в мен. Раненото псе се заклатушка и се опита да избяга.

С достойнство, присъщо на по-силното животно, небрежно пов­дигнах плетената си шапка, експедиционния дневник и сака. От­далечих се с вирнат нос. За съжаление вървях не по посока към лагера, а двете кучета продължаваха да ме следят мълчаливо. Ко­гато доста се отдалечих, отзад се чу вой. Обърнах се и видях как те се хвърлиха встрани и като стигнаха до осакатения си събрат, се спряха пред него.

- У-а-а! - зави раненото псе, сякаш разбираше жестокостта на вълчите закони.

Скоро всичко заприлича на ръмжащо кълбо.

Обърнах им гръб и продължих да вървя. Скрих се зад един хълм, отново намерих суха трева, седнах, ориентирах се по ком­паса и потърсих с поглед необикновените ивици, привлекли вни­манието ми. Не можех обаче да се концентрирам, сърцето ми би­еше тежко, постоянно се оглеждах - страхувах се да не ме напад­нат отново. Едва след като изпуших три цигари, постепенно се абстрахирах от неотдавнашното „кучешко хоро".


Още една пирамида

Отново заоглеждах внимателно склоновете на планината. След известно време се убедих, че това не са никакви странни ивици -зад облаците се показа стъпаловидна пирамида.

Достатъчно добре се виждаше, че има правилна пирамидална форма с пресечен връх. Въпреки че откъм южната страна бе час­тично покрита със сняг, подобните на стъпала ивици се откроява­ха съвсем ясно.

Бързо я скицирах, да не би облакът отново да я закрие. После я заснех с обикновена и цифрова камера. Стори ми си, че близо до нея, на сравнително късо разстояние, се намира още една пирами­дална конструкция, която беше по-малка по размер и с друга фор­ма. През бинокъла се виждаше, че снегът я е покрил почти изцяло, но страните и цилиндричното образувание на върха личаха добре. Скицирах и нея, макар да не бях убеден, че има отношение към пирамидите.

Изпреварвайки събитията, ще споделя, че след прецизната ком­пютърна обработка установихме, че и последната конструкция мо­жеше да бъде интерпретирана като пирамидална планина, въпре­ки че някои съмнения оставаха.

След като приключих с рисунките и снимките, продължих да разглеждам втората пирамидална планина. Тя се виждаше най-ясно и приличаше на стьпаловидните пирамиди в Латинска Аме­рика. Но в сравнение с тях беше несравнимо по-голяма и вероят­но надвишаваше по размери дори велика­та Хеопсова пирами­да в Египет.

Сериозно се за­мислих, че може би ще е по-целесъобраз­но да изоставим набе­лязания маршрут и да се насочим към тях. Искаше ми се да ги изследвам, да напра­вя необходимите из­мервания, да се изка­ча на един от върхо­вете. Тогава с по-голяма достоверност бихме могли да твърдим, че сме намерили но­ви, неизвестни досега пирамиди. Точните координати, с които раз­полагах, щяха да ни дадат възможност да ги открием независимо дали времето е хубаво или не.

Какво да правя? Накъде да поемем с момчетата? Дълбоко в душата си се надявах, че времето ще се смили над нас и в района на свещения Кайлас ще видим още необикновени пирамиди. А легендарната Долина на смъртта? А Огледалото на царя на смъртта Яма? А портата към Шамбала? Или загадъчната пещера на Миларепа? „Не! Ще тръгнем по набелязания маршрут!" - казах си твърдо, като наново осъзнах, че главната цел на експедицията все пак е Градът на боговете, а не подробното описание на нови пира­миди.


Неочаквано лъчите на залязващото слънце пробиха облаците и огряха един участък, разположен по-източно от първите пирами­дални планини, които вече бях видял. В студения сумрак съзрях още една пирамидална конструкция. „Да не ми се привижда? -сепнах се аз. - И само да ми се струва, че действително виждам онова, което ми се иска да видя?"

Изплаших се, че конструкцията отново ще изчезне зад облаци­те, затова я скицирах набързо. Но щом грабнах фотоапарата, об­лакът погълна злополучния слънчев лъч и рязко влоши качество­то на снимката. Жалко, първо трябваше да снимам!

Все пак съвсем ясно бях видял, че тази необикновена планина завършваше с точно очертан пирамидален връх,.разположен вър­ху основа, която приличаше на четиристранен купол. „Виж ти, какво разнообразие на пирамидални конструкции! И нито една не се повтаря!" - промърморих си аз с удивление.

Смрачаваше се бързо. Ориентирах се по компаса къде е наши­ят лагер, но за съжаление отново трябваше да мина през мястото.

където ме бяха нападнали подивелите псета. И затова реших да заобиколя, като се отклоня сега с 30 градуса в западна посока, а щом измина половината път - с 30 градуса в източна.

Крачех, ориентирайки се по стрелката на компаса. Мислите ми витаеха около пирамидалните планини и се опитваха да открият тяхното предназначение. Но така и не намирах отговор на въпро­са си.

Беше се стъмнило напълно. Според изчисленията ми до лаге­ра оставаше около километър и половина.

- У-у-у, у-у-у - зловещо се разнесе кучешки вой.

- Дявол да го вземе! - изругах на глас и измъкнах ножа.

- У-у-у, у-у-у - раздаде се наблизо.

Ако бях сбъркал посоката и подминех лагера, щях да съм при­нуден да нощувам насред заледеното тибетско плато при темпе­ратура минус 10 градуса и в компанията на подивели кучета.

Спускайки се по хълма, се спънах в буца пръст и се проснах на земята в цял ръст.

- Р-р-р - чух ръмжене съвсем наблизо.

Полазиха ме тръпки. Кучетата ме виждаха, а аз тях - не. Из­правих се и отново продължих напред. Малко по наляво от посо­ката, в която вървях, излетя ракета. Момчетата ми даваха сигнал. Бързо тръгнах натам и скоро стигнах до лагера.

- У-у-у - чу се вече някъде надалеч.

С въздишка на облекчение се вмъкнах в палатката.

- Утре отново ще разгледаме пирамидите - прошепнах аз, по­сягайки към храната след глътка разреден спирт.

Страната на боговете

На сутринта, промушил глава от палатката, видях Сергей Сели-верстов, който ловко товареше яка. Животното мучеше, но не се съпротивляваше. Щом приключи, Сергей Анатолиевич изпъшка:

- Уф! Стана!

Разсъмваше се. Тръгнахме на север с намерението да пре­сечем плоската долина пред свещената планина и с надеждата, че силният западен вятър ще прогони облаците от Кайлас и окол­ните планини. Вървяхме един след друг, с леки раници на гърба.

Яковете пристъпваха редом до нас, водени от говедарите.

- Колко е студено, а! Вървим, вървим, а все не мога да се стоп­ля - обади се крачещият след мен Рафаел Юсупов, докато аз си припомнях отделни пасажи от книгата на Ангарика Говинда. Бях я прехвърлил набързо в храма на лама Кетсун Зангпо, като се надвесвах от време на време през прозореца, за да пуша. Разказ­вайки за долината, по която вървяхме сега, Ангарика Говинда пи­шеше, че пристигналият тук поклонник се изправя пред предвеч-ното и вижда Страната на боговете.

Внимателно се вглеждах и в пролуките между облаците, които изобщо не желаеха да се махат - бяха се заклещили в района на свещения Кайлас. Усещаше се обаче, че силният западен вятър скоро ще ги отнесе.

И тогава погледът ми попадна на необикновена планина, която ясно се открояваше между тибетските хълмове. Спрях рязко. Якът до мен също спря и ми закри гледката. Направих няколко крачки напред, но якът ме последва и пак затули гледката.


- Ама че добитък! - ядосах се аз.

- Шефе, той не иска да гледаш натам - разсмя се Селиверстов.

Повиках говедаря и нашия водач Тату, който ми обясни, че жи­вотното ме е взело за говедар, затова престава да се движи, щом спра и аз. Така са го научили от малко.

- И какво да правя в такъв случай?!

След като се посъветва, Тату отговори, че трябва да спираме там, където расте трева - якът ще пощипва от тревичката и ще престане да копира движенията на... „говедаря".

- Ама ние спираме тогава, когато виждаме пирамидални пла­нини, а не подходяща трева за яка! - пак се разсмя Селиверстов.

Тату отново се посъветва с говедаря.

- Щом поискате да спрете, веднага направете крачка назад.

- Не разбрах?! - ококори се Сергей.

~ Ако спрете и веднага се върнете няколко крачки назад, якът няма да ви последва. Той е умно животно - върви само напред и никога назад, за да икономисва силите си.

- М-да - промълвих аз и пристъпих малко назад, измъкнах ек­спедиционния дневник и се заех да скицирам необикновената пла­нина, която приличаше на пирамида. Селиверстов и Равил фотог­рафираха.

- Любопитното е - заговори Равил, - че сякаш е шлайфана отпред, тоест откъм нашата посока, докато страничните плоскос­ти изглежда не са били обработени. Дали не е едностранна пира­мида?

- Не бива да изключваме и този вариант - подкрепи го Рафаел Юсупов. - Страничните плоскости явно са били-подложени на го­лямо разрушение. Обърнете внимание, че западната страна е по-разрушена от южната. В Тибет по-чести са западните ветрове.

Необикновената планина предизвикваше съмнения в мен - бе­ше твърде екстравагантна и превзета. В главата ми се въртяха чопнати оттук и там сведения от специализираната литература, че някои части на ДНК и на белтъка колаген имат пирамидална структура, а веществото представлява особено състояние на прос­транството и времето. „Сигурно пирамидите влияят върху прост­ранството и времето - помислих си колебливо, - но как? Каква е ролята на формата на пирамидата? Или на нейните стъпала?"


Якът извърна глава и като впери поглед в мен - „говедаря", ми намекна, че е време да потегляме. Тръгнахме напред.

„Моят" як вървеше отстрани и на няколко крачки зад мен, като ми даваше възможност да се озъртам, без да ме притеснява. Не бяхме изминали и двеста метра, когато едва ли не всички едновре­менно видяхме съвсем отчетливо конструкция, за която изобщо не се усъмнихме, че се числи към пирамидите. Всички се заковаха ка­то един. Якът ни доближи и също спря, като закри гледката.

- Да те вземат дяволите, отстъпи назад!

Якът обаче не помръдна от мястото си, затова се върнах назад и я скицирах. Оказа се, че е пресечена пирамида с едно ясно офор­мено стъпало. Беше грамадна, несравнимо по-голяма от Хеопсовата.

- Ама че работа! - възкликна Селиверстов. - Може би ще се приближим и ще я изследваме, както се полага?

- Какви ли чудеса ще видим по-нататък?! Какво ли ни чака още?! - кой знае защо се усмихна Равил.

- На горната площадка има снежна шапка. Това означава, че върхът се намира на повече от 6000 метра - отбеляза Рафаел Юсу­пов. - По това време на годината в Тибет има сняг на височина не по-малко от 6000 метра.

Предложих да се преместим на запад, за да надзърнем зад хре­бета, заграждащ източната страна на пирамидалната планина. Щом потеглихме, „нашият" як се помъкна след нас, докато останалите три следваха истинския говедар.

- Шефе, много те е харесвал - заяде ме Сергей.

Когато успяхме да надзърнем зад хребета, видяхме, че неда­леч от пирамидалната планина се намира друга дьгообразна кон­струкция, завършваща със симетрична издатина със стъпала. Вътре в нея все още висеше полупрозрачен и безформен къс сутрешна мъгла, през която се виждаше въпросната дъга.

- Странно съчетание! Сякаш извитата пирамида е съчетана с огледало на времето - промърморих аз.

- Какво? - изгледа ме Рафаел Юсупов.

- Необикновената пирамида сякаш е съчетана с огледало на времето - произнесох по-високо и забелязах, че Рафаел отново е нахлузил шапката си.


В този миг все още не знаех, че скоро ще срепщем такива грамадни и извити каменни кон­струкции, че ще осъзнаем нагледно понятието сгъстя-ване на времето, а името на гениалния руски учен Нико­лай Козирев няма да слиза от устата ни. Смутени, ще усе­щаме, че все пак сигурно съ­ществува необятен и необяс­ним за нас всемогъщ разум, въвеждащ чрез шепота на интуицията в съзнанието на избрани от него хора опре­делени идеи, които не съвпа­дат с битуващите в науката представи и за които няма реално доказателство. Не­колцина от учените, критикували Козирев за уж налудничавите му теории, знаеха обаче, че подобни огледала са били създадени в древността - в закрития от тибетските облаци Град на боговете.

- Изглежда якът вече е схванал, че ни затулва гледката - отбе­ляза Селиверстов, докато наблюдаваше животното.

Тръгнахме напред по набелязания маршрут. Със затаен дъх очаквах появата на нови пирамидални конструкции.

- Какви са тези стъпала вляво под облаците? - възкликна Се­ливерстов. - Якът не пречи, той е вдясно.

- Къде?

- Ето я... Стъпаловидна пирамида!

- Едно, две, три, четири, пет, шест - преброих стъпалата. -Снимайте, а аз ще скицирам.

- Шефе, задава се облак - извика Селиверстов. - Ех, скри се! Снимах облака!

- М-да - разочаровано погледнах експедшщонния дневник. -Какво пък, ще я скицирам по памет. Но ви уверявам, че е по-голя­ма от досегашните. Не е покрита със сняг, значи не е толкова на­високо. А колко ясно са оформени стъпалата! Добре че опреде­лих посоката й с компаса! Така ще фиксираме точното й местопо­ложение.

- Е, не е фатално - успокои ни Равил, - какво толкова, че не я заснехме. Не виждате ли колко много са пирамидите?

- Не е пирамида, а пирамидална планина или пирамидоподобна конструкция. Бъди по-точен при употребата на научни термини -назидателно го сряза Рафаел Юсупов. - Дали тази конструкция е истинска пирамида, предстои тепърва да се доказва. Ако съдим по общоизвестните египетски пирамиди, то те са древни конструкции с пирамидална форма, съставени от каменни блокове.


- А защо вие, Рафаел Гаязович, смятате, че пирамидата задъл­жително е съставена от каменни блокове? - намеси се Селиверс­тов. - Защо да не е създадена чрез обработване на естествена пла­нина? В Египет няма планини, затова са ги изграждали с каменни блокове. А тук, в Тибет, е пълно с планини. Какъв смисъл има да дялат каменни блокове и да ги подреждат един върху друг? По-лесно е да се ошлайфа цяла планина. Основното в пирамидата е нейната форма, а не съдържанието. Формата пречупва простран­ството.

- Не пречупва, а изкривява! - внесе поредната си корекция Рафаел Юсупов.

- Между другото в Катманду видяхме древната машина за шлайфане на планини - подхвърли Равил. - Кой знае, може би е хвърчала тук и ги е обработвала.

- Съжалявам, че ще поохладя ентусиазма ви, но съм длъжен да добавя - намръщи се Рафаел Юсупов, - че ме смущава многооб­разието на формите им. Повтаряемостта на едни или други факти в науката е признак за достоверност.

- Не съм съгласен - стряза го Селиверстов. - Когато в Катманду изучавахме комплекса със ступи Сваямбанат, който можем да приемем за символ... на пира­мидалния комплекс в свещения Кайлас, всички обърнахме внимание колко мно­гообразни са малки­те ступи. Нито един сред 108-те не се повтаряше. А те мо­же би символизират пирамидите, влиза­щи в Града на бого­вете, тоест в пира­мидалния комплекс на Кайлас.

- Различните пи­рамиди изкривяват пространството по различен начин - про­дума Равил. – Само че защо, каква е необходимост­та от подобно нещо?

- Вижте! - извиках аз, като им посочих открилия се засне­жен хребет. - Още една пира­мида! Появи се сред облаците.

- Не е пирамида, а пирами­дална планина - заяде ме Сели­верстов.

- Снимайте, ей! Иначе обла­ците ще я закрият. Да я вземат мътните, пак не успяхме! Дори да я заснемем не успяхме, ка­мо ли да я скицираме.

- Струва ми се, че беше мал­ката пирамида, чиято снимка ни показа монахът Арун - подх­върли Селиверстов. - Снимка­та дълго стоя на бюрото ти, затова добре я запомних.


- Може би, може би... - замислих се аз и си припомних разказа на монаха, който като поклонник беше посетил района на свеще­ния Кайлас и беше видял тук, върху хребета, пирамидоподобно образувание, сякаш изсечено в скалата. - Наистина прилича на неговата снимка. Ракурсът е по-друг, но пък и ние сме на по-далечно разстояние.

Докато вървях ре­дом с яка, си припом­них и разсъжденията на Ангарика Говинда, че тук поклонникът се озовава в обкръжение­то на невидими спътни­ци - духовни събратя, които също отиват на поклонение в планина­та, където пред телес­ния взор се разкрива свръхструктурата на нещо по-велико и не­достъпно. През глава­та ми отново профуча-ха мислите за паралел­ните светове - нали свещеният Кайлас и целият комплекс около него са били построени едновременно в няколко паралелни свята.

Щом спряхме да похапнем, аз се загледах към Равил и Тату, които си правеха снимки. И неволно си представих, че до тях сто­ят двама невидими спътника от паралелен свят.

Като се приближихме към планините, бавно започнахме да се изкачваме по нисък хълм. Силният западен вятър беше прогонил тежките облаци и тук-там се усмихваше светлосиньото небе. Са­мият Кайлас беше някъде зад хълма. Когато се изкачихме на вър­ха, направо ахнахме.

- О! - успя да извика Селиверстов, но и викът му сякаш зам­ръзна пред невероятната гледка.

Встрани от нас, подредени една след друга, се извисяваха три грамадни пирамиди. Разликата между тях и тибетските планини беше толкова явна, че езикът ни не се обръщаше да ги наречем пирамидопоДобни конструкции.

- Очевидно е, че са древни - пръв се опомни Рафаел Юсупов. -Вятърът е ерозирал тук-там някои от стъпалата, но въпреки това са добре очертани. И трите пирамиди се различават една от дру­га, но личи и общят им стил на конструиране и изграждане.

Заснехме ги.

- Приятели, ще се изкача ей на онзи хълм и ще погледна надо­лу, за да разгледам основите им - ентусиазирано предложих аз и веднага си прехапах езика. - Всъщност... какъв смисъл има? За нас е важно да отбележим само наличието на пирамиди в Тибет. Ако тръгна, ще загубя поне два часа. Може и времето да се разва­ли, така няма да видим... следващите пирамиди, дай Боже.


- Ще станем първо­откриватели на тибет­ските пирамиди! - Ра­вил възторжено вдиг­на палеца си.

- Нашата цел е дру­га! Да открием Града на боговете! - високо-парно произнесе Се­ливерстов. - Макар че той едва сега започва, нали е съставен от пи­рамиди. Интересно, какво ли е било пред­назначението му?

- Вижте какво -прекъснах Селиверс­тов, - ще се раздвижа по склона на хълма, за да скицирам пирами­дите от различни позиции. A и третата едва-едва се по­дава зад него, затова трябва да се придвижа наляво и нагоре, ако ис­кам да я разгледам добре.

Честно казано, не успях да поти­чам по хълма. И аз, и Равил едва си поемахме дъх при бързото ходене. Все пак се намирахме на 5000 мет­ра височина! За да рисувам, често ми се налагаше да лягам на земята, за­щото беше по-удобно. Скицата оба­че стана хубава. Помислих си, че и занапред ще трябва да търся различни ракурси, защото за разлика от снимката рисунката от­разява обема на обектите.

Докато скицирах, Равил внимателно се вглеждаше в североиз­точна посока.

- Шефе, какво е това там?

- Чакай да си довърша скицата.

Като приключих, насочих поглед натам, където сочеше Равил. Зад хълма едва-едва се подаваше някакво криво образувание, раз­положено на плосък като маса връх.

- Увеличи максимално видеокамерата и го разгледай. Тя е по­мощна от бинокъла.

Равил се опита и с досада заяви:

- Не става, дявол да го вземе, ръцете ми треперят. Необходим е статив.

- И все пак какво има там?

- Прилича на човек.

- Какви ги говориш?!

- Човекът сякаш е седнал - ококори се Равил.

- Хайде по-бързо да слезем при момчетата! Ще вземем стати­ва и ще се върнем, но ще се изкачим още по-нагоре, за да го раз­гледаме по-добре. Може би е статуята на...

- На кого?

- На Четящия човек.

Очите на Равил се ококориха още повече.



следующая страница >>