shkolakz.ru 1 2 ... 22 23

В ОБЯТИЯТА НА ШАМБАЛА


Ернст Мулдашев


В памет на Николай Константинович Ръорих


ЗА АВТОРА

Ернст Мулдашев е доктор по медици­на, професор, директор на Общоруския център за очна и пластична хирургия, по­четен консултант в Луисвилския универ­ситет (САЩ), член на Американската академия по офталмология, дипломиран офталмолог на Мексико, член на Меж­дународната академия на науките към ООН, майстор на спорта по спортен ту­ризъм, трикратен шампион на СССР, де­путат в Руската дума по времето на пре­зидента Елцин.

Той е първият лекар в света, извършил успешно операция за трансплантиране на око, създател на ново направление в медици­ната - регенеративната хирургия. Чудодейните биоматериали, изобретени от него и наречени алоплант, активират скритите въз­можности на организма за възстановяване на собствените тъка­ни, а биополето на растящите клетки потиска патологичната реге­нерация (рака) и нормализира функциите на болните клетки. Раз­работил е 90 принципно нови очни и пластични операции, спаси­ли хиляди безнадеждно болни, отписани от консервативната ме­дицина. Под негово ръководство в Центъра са внедрени 58 вида алоплант, патентовани в Русия, САЩ, Германия, Франция, Швей­цария и Италия. Бил е в повече от 40 държави, където е извърш­вал операции и е чел лекции. Има над 300 научни публикации в руския и чуждестранния печат.

Така регенеративната хирургия прекрачва от сферата на фан­тастиката в реалността. Разбира се, през 1982 г. овластените пар­тийни чиновници едва не го лишават от лекарски права, като го обвиняват в шарлатанство и лъженаука. Останал без работа, той заминава за Яркутск, където става еленовъд. По-късно, рискувай­ки поста си, министърът на здравеопазването в Башкирия Халим Каламов му предоставя малка стаичка в затънтена болница в кра­ен квартал на гр. Уфа. Там го последват близките му сътрудници и съмишленици, които днес са гръбнакът на прочутия в цял свят Общоруски център за очна и пластична хирургия.


Ернст Мулдашев признава, че не може напълно да осъзнае механизма, по който действа неговото откритие. След успешна­та трансплантация на око, извършена на 22.02.2000 г., той раз­казва следното: „От трибуната на Общоруския конкрес на оф­талмолозите се чуваше: „Мулдашев опозори руската офталмо-логия с авантюрата за присаждане на око. Всички добре знаят, че това е невъзможно. Не-въз-мож-но!" Мислех си заш,о ме съ­дят така, защо дори не ми позволиха да се изкажа, да не би да са богове! Не искаха да разберат, че очната трансплантация е ре­зултат от сложни научни изводи, включващи не само медицинс­ки знания, но и данни от физиката и молекулярната биология, както и древни тибетски истини.

Как можех да обясня, че във вътрешността на окото по време на операцията изграждах от алоплант конструкции, които прили­чаха на видените от мен в Тибет.... „огледала", свиващи времето! Времето наистина се сви и в трансплантираното око за невероят­но къс срок враснаха кръвоносни съдове, които вече година и по­ловина осигуряват снабдяването му.

Как можех да обясня, че до тази операция не би могло да се стигне без религиозните знания, придобити в хималайските и ти­бетските експедиции! Та нали тибетските лами и индийските сва-ми възприемат тези знания като предадени през вековете от пре­дишни земни цивилизации!

Ако бях говорил за тях на конгреса, в най-добрия случай щяха да ме възприемат като побъркан... Наистина трудно си предста­вям механизма, при който мъртвата човешка тъкан (точно от нея е изготвен алоплантът) е в състояние да задейства огромния ин­формационен пул и да създаде нови тъкани в друг организъм, сти­мулирайки регенерацията... Трудно е да си представим колко слож­на е дори само една човешка клетка, а по някакви неизвестни нам закони клетките се включват в стройни структури и образуват кръ­воносни и лимфни съдове, нерви, влакна... Ясно е, че всичко се извършва по строга и непрекъснато работеща програма, в срав­нение с която и най-съвършеният компютър изглежда като детска играчка.


Къде са локализирани тези програми?

Разбира се, не само в гените, ще каже всеки молекулярен био­лог. Според последни данни от физиката програмите са записани във фина енергия, наричана в Изтока божествена... Кой е създал тези програми? Не ми е удобно да го произнасям пред консерва­тивни и ортодоксални учени, но отговорът идва от само себе си -създадени са от Бога..."

Убеден, че науката и религията са две сфери на познанието, че различията им са по-скоро външни и формални, отколкото същ­ностни, че синтезът помежду им би могъл да роди принципно но­ви перспективи и възможности в безкрайната спирала на знания­та, той организира четири последователни експедиции до Индия, Непал и Тибет под егидата на Международната академия на нау­ките към ООН. Целта на експедициите е да се издирят изворите за произхода на човечеството.

Така се появяват сензационните разкрития, които потвържда­ват хипотезите за наличието на особена форма на живот във фи­ния (онзи) свят, за взаимоотношенията между духа (финия свят) и материята (физическия свят), за процесите на стареенето и безс­мъртието, за дематериализацията и материализацията, за Гено-фонда на човечеството, съставен от представители на предишни цивилизации, които контролират еволюцията и са готови да въз­родят живота на планетата в случай на глобална катастрофа. Ав­торът доказва, че древните митове, легенди и религии, както и текстовете на т.нар. посветени (Нострадамус, Е. Блаватская, Н. Рьорих и др.), не са плод на развинтена фантазия, а отразяват на­учните постижения на нашите предходници (лемурийци и атланти), че техният общ източник е Всеобщото информационно прос­транство или Висшият разум, когото обикновено наричаме Бог.

Смайващите паралели и аналогии между съвременната наука и езотеричните и религиозни знания коренно променят предста­вите ни за човека, еволющ1ята и Вселената и очертават една изу­мителна картина, в която има всичко друго, но не и чудеса. Една картина, която започва от Сътворението, уплътняването на духа и появата на материята, проследява развитието на петте човешки раси (според терминологията на Блаватская) и стига до наши дни, до сомати-пещерите и подземната техногенна цивилизация на Шамбала и Агарти, живееща в други пространствено-времеви из­мерения, различни от нашите.


В този смисъл загадъчните явления и феномени, определяни от традиционната наука като несъстоятелни и случайни, получа­ват своето логично и естествено обяснение.

1999 г. Руската експедиция в Тибет бавно напредваше към за­ветната цел. Снощи бяхме разположили лагера си в подстъпите към легендарния Град на Боговете, но призори внезапно се събу­дих. Лежах в палатката, кръстосал ръце зад главата си, и се чудех колко леко и непринудено ме завладяваха най-неочаквани мисли. „Ех, ако съзнанието ми бачкаше така и денем!", въздъхнах с доса­да и се отдадох на мислите си, които препускаха като в забързан каданс и сякаш прелистваха „бордовия" бележник, където запис­вах всичко, свързано с организирането и провеждането на експе­дицията.

Все пак не е ли странно, че изобщо ми хрумна идеята за Града на боговете? Тя яко се беше загнездила в мен и не ми даваше ми­ра. Като скърцах със зъби и негодувах, че така и не намерих пър­воизточници за него, организирах експедицията, за да търся това призрачно място, разположено в поднебесните тибетски планини. Отчасти ме успокояваше фактът, че досегашните изследвания до­ведоха до изумителната идея за световната система от пирамиди и древни монументи, започваща от свещената планина Кайлас. Недалеч от нея сега стоеше нашата палатка, където се излежавах в момента. Именно тук според изчисленията ни трябваше да се намира Градът на боговете.

Припомних се неот­давнашните ни приклю­чения в Непал и Тибет. Всичко, което се случи там, далече от родина­та, сега ми се струваше като фантастика. Моят руски разум отказваше да повярва в разказите на непалските и тибет­ските лами. Твърде зе­мен, той не желаеше да възприеме, че на света реално съществуват чудеса. И че няма никакъв смисъл ламите, които носят върху плещите си бремето на древността, да фанта­зират. На тях просто им се иска хората (включително и ние - са­модоволните европейци) да повярват, че и преди нас на Земята са съществували велики цивилизации и че техните най-добри синове и дъщери не са изчезнали от лицето на планетата, а и досега живе­ят в прекрасната Шамбала зад призрачната преграда на паралел­ния свят. Че Царството на мъртвите... съществува заедно с нас -Царството на живите мъртви.


„Златните плочи на Харати" - тази мисъл прозвуча патетично, като ми напомни, че кълбото започна да се разплита именно от легендарната загадка, на която попаднахме в Катманду.

Спомних си за непалските ступи и машината на древните, за камъка Шантамани и странното небесно сияние, за очите, които Селиверстов беше видял в небето, за загадъчните кръгове и Дя­волското езеро. И внезапно осъзнах, че целият този конгломерат от тайни не можеше да е случаен. Че зад него стои нещо. Всичко свидетелстваше, че зад това мистично нещо се крие Шамбала, в чиито обятия толкова ни се искаше да се озовем.

Ако нещото наистина съществуваше, то ние очевидно се нами­рахме пред прага на неговата обител. Жадувах да се срещна с него, страстно желаех поне за миг да се докосна до Великия обе­динен разум на всички земни раси - до разума на Шамбала. Мечтаех си, макар да знаех, че моят нищожно слаб ум е твърде безин­тересен за тях - невидимите хора на Шамбала, които след Все­мирния потоп отново ни бяха създали и то точно тук, в главната им обител - Града на боговете.

Разбирах, че никога няма да ме пуснат в подземния свят, в Цар­ството на мъртвите, защото любопитството ми не заслужава по­добна награда. Исках да зърна поне легендарната порта към Шам­бала. Или митичната Долина на смъртта, за да усетя дъха на Яма - царя на смъртта. Исках... Но още не знаех дали в очертанията на божествения град съществува надземна част на Шамбала!

Продължавах да лежа в палатката с ръце под главата. Навън бу­шуваше и виеше тибетският вятър. С нетърпение очаквах утрото.

Още не знаех, че не само ще намерим, но и ще се възхитим на невероятните технологии на Шамбала, благодарение на които е бил изграден този странен град, състоящ се от огромни пирами­ди и монументи, без обаче да разберем предназначението му -поне в първия момент. Дълго щяхме да разсъждаваме на тази тема и едва след експедицията, когато в Уфа приключвахме тру­доемката работа по съставянето на картата-схема на Града на боговете, едва тогава щеше да изкристализира хипотезата за не­говото предназначение. Думата матрица отново щеше да грейне в ярки багри.


Все още не знаех, че Долината на смъртта така ще стисне чрез сгъстеното време всяка моя клетчица и молекула, че дълго след това ще спирам, запъхтян и останал без дъх, ще падам на колене и дълго ще стена от непоносима болка в областта на слън­чевия сплит.

Не знаех също, че точно на това място след излизането от Гра­да на боговете отново ще разпънем палатка и аз ще се мятам от болка, усещайки, че заедно с нея от мен излиза натрупаната през целия ми живот отрицателна енергия. Тази нощ обаче прегръщам като нещо твърде ценно своите бележници с рисунките на мону­ментите от поднебесния град.

Не бях сигурен дали все пак ще оцелея и ще напиша книгата. Не бях сигурен дали паметта ми, преминала през изпитанието на сгъстеното време в Долината на смъртта, добросъвестно ще ме снабдява с информация не само за всяка крачка в експедицията, но и за всяка мисъл, възникнала в сърцето на Тибет.

Продължавах да се излежавам. Навън вятърът виеше, но на душата ми беше спокойно и хубаво - край мен спяха участниците в тибетската експедиция.

Сергей Анатолиевич Селиверстов похъркваше равномерно. От време на време мърдаше с устни като дете - вероятно сънуваше розови сънища, изпълнени с оптимизъм и романтика, толкова ха­рактерни за него.

Равил Шамилевич Мирхайдаров, свит на кълбо, с едната си ръ­ка държеше видеокамерата, която внимателно бе нагласил до въз­главницата.

Рафаел Гаязович Юсупов беше забил нос в гърдите на Сели­верстов, прострял съсухрената си ръка върху него. Той сякаш и насън го придържаше към земята и като че ли не му даваше въз­можност да „хвръкне" заедно с романтичните си пориви.

Ръцете ми съвсем изтръпнаха. Измъкнах ги изпод главата си и се обърнах настрани. Зад палатката продължаваше да вие тибетс­кият вятър. Вече не се надявах да заспя, просто очаквах утрото, когато трябваше да съберем сили, за да стъпим най-сетне върху земята на легендарния Град на боговете.

ПЪРВИТЕ ПИРАМИДИ В ГРАДА НА БОГОВЕТЕ


„Дано времето е хубаво, дано... ", повтарях си наум, докато помагах да прикрепим ранидате към яковете, взети под наем от местните говедари. Бяха ни препоръчали да тръгнем с леки ра­ници, защото походът ще е на височина 5000-6000 метра, а при такива условия тежките товари шдха да ни забавят. Яковете, как­то твърдяха тибетците, не само мъкнели големи денкове, но и умело преодолявали каменните плата и дори с лекота се катере­ли по по-полегатите склонове.

- Край! Разтоварвайте! Не забравяйте как сте връзвали рани­ците, за да не провис-ва после товарът -нареди водачът Тату. - Утре тръгваме ра­но, по изгрев слънце. Яковете ще товарим по тъмно.

Вдигнах глава и с тревога огледах чер­ните облаци, затули-ли района на свеще­ната планина. Та нали вчера Кайлас се виждаше съвсем ясно, а днес... Нима времето ще ни погоди номер? Ако не се оправи, нищичко няма да видим! До­ри няма и да зърнем Града на боговете, който е някъде тук. И тогава цялата експедиция ще се окаже напразна!

Нима виждам пирамида

Обзет от подобни мисли, приседнах на тревата и се загледах в планината. В ръцете си държах карта, по която можех точно да определя местоположението й, въпреки че облаците я скриваха. После погледът ми се плъзна на запад и внезапно се натъкна на друга планина с правилна форма. Вгледах се внимателно и сърце­то ми се разтуптя.

- Ама това не е планина! Пирамида е! - възкликнах аз и под­скочих от изненада.

С нетърпеливо движение измъкнах фотоапарата и като изтег­лих обектива максимално, щракнах няколко пъти. После порових в сака, извадих бележника и скицирах пирамидалната конструк-ция, която рязко се очертаваше на фона на сравнително ниския полегат склон.

„Ама че работа! Ама че работа!" - повтарях си, като глупова­то мърдах с устни. Нали още в Непал на два-три пъти ми беше хрумвало, че легендарният Град на боговете вероятно е съставен от древни пирамиди, разположени около основната пирамида -свещената планина Кайлас. Че ступите в Сваямбанат отразяват и символизират комплекса Кайлас. Тогава бях преброил ступите -бяха 108. Нима и около Кайлас са 108? Нима планината, разпрос­тряла се пред мен, е една от тях?


Прецених на око разстоянието до нея, взех под внимание необ­ходимите координати и отбелязах разположението й върху карта­та. После бързо се насочих към лагера и отдалеч се развиках:

- Рафаел! Равил! Бързо излизайте от палатките! Дайте цифро­вата камера и пригответе бележника.

Тримата се върнахме до мястото, където стоях преди малко, и оттам заснехме с цифровата камера пирамидалната планина. По­молих момчетата да изкарат изображението върху екрана на лап-топа и да го увеличат, за да се убедим в пирамидалната й форма.

Рафаел Юсупов се справи доста бързо.

- Прилича на пирамида, нали?! - възторжено мърморех аз. -

!|Но ако е така, то тя е много древна. Вижте, на увеличеното изоб­ражение се виждат разрушени места. Жалко, че снежната шапка, (която я покрива, пречи да се огледат страничните повърхности! Дали е пирамида? Може би само така ни се струва? Може би си представяме желаното за действително?

Съмненията заседнаха в гърлото ми. Със съжаление си приз­нах своята по детски наивна и безпочвена мечтателност - бях я намразил. „Аз, аз... съм глупав мечтател, докарах тук цяла експе- диция - разсъждавах в онзи миг, като стисках в ръка компаса. - Лесно е да се къпеш в розови мечти, докато седиш в уютния кабинет! Реалността е по-сурова - изисква доказателства! А къде са те? Само тази неясна компютърна рисунка? А облаците? Прокле-тите черни облаци! Закрили са от погледа ни не само свещения Кайлас. Скоро ще забулят и та­зи сравнително ниско разполо­жена пирамида. А и дали все пак е пирамида?"

Потръпвайки от студ, нерв­но запалих цигара.

Рафаел и Равил мълчаха.

„Поне дума да бяха проро-нили! Да заяват, че съм глупак и фантазьор, а те... нищо не каз­ват - нали съм им щеф." С не­вероятно усилие се постарах да отхвърля съмненията и да ана­лизирам хипотезата, че в райо­на на свещения Кайлас същес­твува цял комплекс от древни пирамидални конструкции, които като цяло състаЬят Града на бо­говете.


Може би тази планина е само началото, първата лястовица? Може би ще открием и други... Отново премислих всички аргу­менти и предпоставки, които ни бяха насочили към далечния и суров Тибет, за да търсим точно тук легендарния град. Пресмя­тах, съпоставях, а някъде от дълбините на съзнанието ми бавно изплува въпросът, който ме терзаеше отдавна - какво все пак е предназначението на Града на боговете? На всяка цена трябваше да намеря някакъв отговор - умозрителен, хипотетичен или дори фантастичен, но все пак отговор. Излишно е да казвам, че така и не открих нищо. Разочарованието и раздразнението отново ме стиснаха за гърлото. Втресе ме.

В този миг все още не подозирах, че доста време няма да го открия. А отговорът ще се окаже толкова лесен, че аз дълго ще седя с глупаво зяпнала уста и ще мисля какви са причините за разпространената по земята човешка злоба, заради която е бил построен този небесен град.

Поклатих глава и за да изляза от безизходицата, попитах мом­четата:

- Приятели, каква според вас е височината на пирамидалната планина?

- Какво? Говори по-силно! Вятърът... - подскочи Рафаел Юсупов.

- Каква е височината? - повторих аз.

- Ами...