shkolakz.ru 1 2 ... 12 13
КНИЖОВЕН ЕЗИК И КНИЖОВНА НОРМА


Езикът е кодова система от знакове, които се възпроизвеждат под формата на реч и в дадено общество служат за обмен на информация. Езикът съществува по силата на своеобразен договор, сключен между членовете на общността. Всичко, което говорещите даден език казват и разбират по определен начин, се определя като езикова норма. Езиковата норма има обективен характер и е задължителна за всички, които си служат с даден език, за да се разбират помежду си. Езиковата норма не е неизменяема. Тя се променя, но това става бавно и обикновено е незабележимо за хората от едно поколение.

С разрастването на общността, използваща даден език, и с възникването на по-тесни икономически, социални, политически и културни връзки се налага утвърждаването на единен език, с който да се преодолеят диалектните различия и битовата ограниченост на народните говори. Съзнателно се формира обществено споразумение за езика, т. е. създава се книжовният език. За книжовния език са характерни следните особености:

— териториална неограниченост: за разлика от диалектите книжовният език не е ограничен в пределите на даден географски регион, а е общ за цялата територия на държавата, в която даденият език е приет за официален;

— поливалентност на функциите: книжовният език е средство за общуване във всички обществени сфери — държавна администрация, масова комуникация (печат, радио, телевизия), образование, култура, здравеопазване и пр.;

— богатство и обработеност на изразните средства:

макар и възникнал на основата на териториалните диалекти, книжовният език дава възможност да се изразява всичко, което може да се каже на диалект, докато обратното е невъзможно. Книжовният език притежава развита система от стилове: разговорен, научен, официално-делови, публицистичен, художествен.

Много характерна черта на книжовния език е, че неговата книжовна норма е кодифицирана, т. е. описана под формата на правила в граматиките и в различните видове речници (правописни, правоговорни, тълковни и пр.), както и в учебниците по български език. Кодифицираната книжовна норма е задължителна за официалното общуване в неговите две форми — устна и писмена.


С разпореждане на Министерския съвет от 1950 година Институтът по български език към Българската академия на науките е упълномощен с кодификация на книжовната норма на съвременния български език. Последните промени, които са направени в кодификацията на книжовната норма, са отразени в Правописен речник, издание на БАН от 1983 година, т. е. по-старите издания не бива да се използват за справка, защото има известни различия.

Българският правопис и българският правоговор са тясно свързани помежду си, но това не означава, че трябва да пишем, както говорим. Правописните проблеми се обясняват, от една страна, с факта, че не на всяка буква от българската графична система съответства звук (например с буква щ се записват звуковете ш+т; буква ь няма звукова стойност, а се използва за отбелязване на мек съгласен пред о и пр.); от друга страна, българският правопис не предвижда да се отбелязват живите звукови редувания, а изисква да се държи сметка за морфемния строеж на думите (например думата разходка се произнася като /расхотка], но правописът й се мотивира от факта, че представката е раз-, а коренът е -ход-).


ГЛАСНИ ЗВУКОВЕ

И ТЯХНОТО ГРАФИЧНО ПРЕДСТАВЯНЕ В

СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРСКИ КНИЖОВЕН ЕЗИК

Системата на гласните в съвременния български език включва шест вокала — а, о, е, ъ, у, и. В артикулационно отношение за тях е характерно, че озвучената от гласните струни въздушна струя излиза, без да срещне никаква пречка в гласовия канал. В акустично отношение гласните се характеризират с наличие на тон (поради участието на гласилките) и липса на шум (поради отсъствието на пречка — преграда или стеснение — по пътя на озвучената издишана струя).

За да се произнесат гласните [а] и [ъ], органите на говорния апарат извършват едни и същи движения, заемат една и съща позиция. Разликата е само, че при произнасяне на [а] устата е по-широко отворена, т. е. челюстният ъгъл е по-голям, докато при произнасяне на [ъ] този ъгъл става по-малък. От същия характер е артикулационната разлика между [е] и [и], [о] и [у]. Гласни звукове, при които челюстният ъгъл е по-голям, се определят като широки, а когато този ъгъл е по-малък, те се наричат тесни. Следователно според признака тесни/широки гласните звукове образуват двойки [а:ъ; о:у; е:и].


Специфично за българската вокална система е, че гласните звукове се реализират в зависимост от ударението. Тесните и широките гласни се различават ясно, когато са в позиция под ударение и тогава не се допускат нито правоговорни, нито правописни грешки. В позиция без ударение широките гласни се произнасят като съответните тесни и това фонетично явление се нарича редукция.


РЕДУКЦИЯ

Правоговорната норма допуска силна редукция на [а], който се чува като [ъ], по-слаба редукция на [о] в [у], а редукцията на [е] в [и] е диалектно явление и е правоговорно недопустима.

Редукцията създава сериозни правописни проблеми. Освен неправилно графично представяне на редуцирани широки гласни, възможни са и:

а) грешки по аналогия (казьл вм. правилното казал

по аналогия с рекъл);

б) грешки поради свръхстарателност (пенецилин вм.

правилното пеницилин, безскруполен вм. правилното безскрупулен).

В стремежа да се избегнат грешки, допуснати в резултат от редукцията, може да се стигне да обратна замяна — на тясна гласна с широка и това графично да се отбележи (белитристика вм. правилното белетристика, дифицит вм. правилното дефицит,хамилион вм.хамелеон, пунктоация вм. пунктуация.)

Правило за проверка: За да сте сигурни в правописа на думата със съмнителен гласен в позиция без ударение, потърсете сродна дума, в която съмнителният гласен да е под ударение. Например: въплъщение