shkolakz.ru 1 2 ... 35 36


Копието на съдбата


(окултната сила на копието, пронизало гърдите на Христос)


Тревър Рейвънскрофт


На корицата:

В продължение на 2000 години, откакто пронизва гърдите на Христос, на Копието на съдбата се приписва удивителна окултна сила. Настоящата книга разказва за легендата и нейния път през вековете – от упадъка на Римската империя, през Средновековието, та до XX век. Тя разкрива историята на известни личности, притежавали Копието – от Ирод Велики до Адолф Хитлер, и за техните амбиции да променят лицето на историята, подчинявайки окултната му сила на Доброто и Злото.

Копието на съдбата е припознато като Копието на Свещения граал, споменавано в средновековните саги, и разкрива Граала като уникален път на Западната цивилизация към разширяване на съзнанието – толкова приложим и днес, колкото и в двора на крал Артур и Карл Велики.


Ако жените няма да приемат това като ласкателство, бих добавил още нечути думи към тази история, бих продължил приключението заради вас. Но помоли ли ме някой да го сторя, нека не смята разказаното за книга. Не разпознавам нито една буква от азбуката. Мнозина набавят познания по този начин, ала въпросното приключение намира пътя си без книги. Пред това, някой да го помисли за книга, предпочитам да седя гол без кърпа, както правя в банята – ако не съм забравил смокиновото листо.


„Парсивал”, Волфрам фон Ешенбах


ПРОЛОГ

РАЖДАНЕТО НА ЕДНА ЛЕГЕНДА


Но един от войниците прободе с копие ребрата Му, и веднага изтече кръв и вода.

И като видя, засвидетелствува, и свидетелството му е истин­ско; и той знае, че говори истина, за да повярвате и вие.

Защото това стана, за да се сбъдне Писанието: „Кост Негова няма да се строши".

И пак друго Писание казва: „Ще погледнат на Тогова, Когото прободоха".

евангелие от йоана, 19,34-37


В последните глави на Евангелието от Йоана се разказва как един войник пронизал с копието си гърдите на Христос. Той се казвал Гай Касий и присъствал на разпъването на Христос на кръста в качеството си на официален римски представител на прокуратора Пилат Понтийски. Катаракта и на двете очи не поз­волявала на този офицер ветеран да участва в битки заедно със своя легион, затова бил назначен да надзирава религиозния и политическия живот в Йерусалим.

Вече две години Гай Касий следял дейността на някой си Исус от Назарет, който провъзгласявал себе си за месия и, изглежда, подкопавал авторитета на римската власт в Израел.

Римският центурион наблюдавал как легионерите извършват екзекуцията на Исус Христос и досущ като тях останал дълбоко впечатлен от храбростта, достойнството и издръжливостта на Назарянина на кръста.

Ето какво бил предрекъл пророк Исайя за месията: „Кост Не­гова няма да се строши".1 Анна, престарелият съветник на синедриона, и първосвещеникът Кайяфа възнамерявали да осака­тят тялото на Христос, за да докажат на обикновените хорица, че Исус не е никакъв месия, а най-обикновен еретик и потенци­ален узурпатор на собствената им власт.

Часовете минавали и това им дало повода, от който се нужда­ели. Защото Анна бил авторитетен познавач на закона, а според Еврейския закон никой не можел да бъде екзекутиран в събота. Двамата с Кайяфа незабавно се обърнали към Пилат Понтийски с молбата да им позволи да строшат крайниците на разпнатите мъже, за да могат те да издъхнат преди падането на мрака още в петък следобед (5 април, 33 г. сл.Хр.).

За целта група пазители на храма била изпратена на хълма Голгота, което ще рече Мястото на черепа (лобно място). Вода­чът на групата носел копието на Ирод Антипа, цар на юдеите, като знак, че е упълномощен да изпълни поставената задача, за­щото в противен случай римските войници нямало да му позво­лят и с пръст да докосне мъжете, когато пристигне на мястото на екзекуцията.


Древният пророк Финеес разпоредил да изковат това копие като символ на магическите сили, присъщи на кръвта на Богоиз­брания народ. Копието било вече прочуто като талисман на власт­та, когато Исус Навин го вдигнал в ръка и заповядал на бойците си да нададат прочутия рев, който сринал стените на Йерихон. Същото това копие цар Саул, обзет от завист, запратил по мла­дия Давид.

Ирод Велики държал този символ на властта над живота и смъртта, когато разпоредил избиването на невинните младенци в цяла Юдея, за да убие и невръстния Христос, който според предсказанието щял да стане „цар на юдеите". Сега войниците носели копието от името на сина на Ирод Велики в знак на пра­вото си да изпочупят костите на разпнатия Исус Христос.

Когато групата пазители на храма пристигнала на мястото на екзекуцията, римските войници отвратени им обърнали гръб. Единствен Гай Касий станал свидетел как вандалите обсипват с удари и трошат черепите и крайниците на двамата разбойници, разпнати от двете страни на Исус Христос. Римският центурион останал поразен и отвратен от ужасяващото осакатяване на те­лата на двамата крадци. Същевременно бил толкова запленен от покорството и безстрашието, с които Христос приел жестокото приковаване на кръста, че решил да предпази тялото на Назарянина.

Стотникът пришпорил коня си към високия кръст в средата и забил копието си отдясно в гърдите на Исус Христос, прониз­вайки гръдния му кош между четвъртото и петото ребро. Подоб­но ритуално пронизване римските воини извършвали по тради­ция на бойното поле, когато искали да докажат, че раненият враг е мъртъв, защото от мъртвото тяло не тече кръв. Но ето че от тялото на Христос „веднага изтекли кръв и вода" и в мига, кога­то чудодейно рукнала изкупителната кръв на Спасителя, гасне­щото зрение на Гай Касий било напълно възстановено.

Не е известно дали този офицер ветеран грабнал от ръцете на израилтянския капитан талисмана на властта, за да изпълни своето дело, или е извършил спонтанния си акт на милосърдие със собственото си копие. Не съществуват исторически дока­зателства, показващи с кое оръжие той неволно е изпълнил про­рочеството на Иезекиил: „Ще погледнат на Тогова, Когото прободоха".


В храма Кайяфа и Анна очаквали новината за обезобразява­нето на тялото на Месията, а храмовата завеса се раздрала от горе до долу, за да изложи на показ Черния ковчег на Стария завет, който се разцепил по ръбовете и се разтворил под форма­та на кръст. Това бил краят на култа към Йехова и началото на религията на „Отворените небеса".

Копието, подобно на катализатор на откровението, се превър­нало в непосредствено свидетелство за възкресението, защото имало белег на мястото на раната, зараснала по чудодеен начин, върху тялото на прикования Христос, когато той се явил като дух пред своите сбрани апостоли. Единствено Тома Неверни, кой­то вярвал само на външната, физическата видимост, не успял да съзре Богочовека, който преминал през затворените двери, за да се яви пред него.

„После казва на Тома: дай си пръста тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и я тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вяр­ващ".

Тъй като физическите рани, нанесени от копието и от приковаването на тялото на Христос на кръста, се явили и върху ефирното тяло на възкръсналия Христос, първите християни вярва­ли, че ако костите му са били строшени на кръста, възкресение­то, такова, каквото ни е познато, не би могло да се състои. Тако­ва значение съзирали те в загадъчните думи на Исайя: „Кост Не­гова няма да се строши".

Гай Касий, който извършил едно храбро воинско действие, тласкан от състраданието и желанието си да защити тялото на Исус Христос, станал известен като Лонгин Копиеносеца. Покръстен в християнството, той бил почитан от първата християн­ска общност в Йерусалим като велик герой и светия и като глав­ния свидетел на проливането на Кръвта на Новия завет, в чийто символ се превърнало копието.

Твърди се, че за един миг центурионът държал в ръцете си съдбините на цялото човечество. Копието, с което той пронизал гърдите на Исус Христос, се превърнало в християнска светиня, а една забележителна легенда останала завинаги свързана с това оръжие, в чието острие впоследствие бил вграден и един от пи­роните на разпятието.


Легендата постепенно се разраствала и набирала сила с тече­ние на столетията. Така се затвърдила вярата, че който притежа­ва копието и познава силата, на която служи то, за добро или за зло, държи съдбата на света в свои ръце.

Тази легенда, оцеляла през двехилядолетното съществуване на християнството, се сбъднала по най-ужасяващ начин през двайсети век.


ВЪВЕДЕНИЕ

В НАЧАЛОТО БЕ СПОМЕНЪТ

Човекът, който щеше да напише тази книга, ако не бе преж­девременната му кончина, се казва Валтер Йоханес Щайн, ро­ден във Виена учен и доктор по философия, който по времето на Втората световна война бил доверен съветник на сър Уинстьн Чърчил по отношение на възгледите и мотивацията на Адолф Хитлер и на водещите фигури в нацистката партия.

Върху доктор Щайн бил оказан огромен натиск с цел да бъде разубеден да не разкрива онова, което е основен обект на тази книга. Но той не се поддал на никакво външно влияние - дори на упоритото настояване от страна на самия сър Уинстьн Чърчил, който смятал, че окултизмът в нацистката партия при никакви обстоятелства не бива да става достояние на широката публика.

Неуспехът на Нюрнбергския процес да идентифицира при­родата на злото зад външната фасада на националсоциализма го убедил, че е необходимо да изминат поне още три десетилетия, за да се появи достатъчно просветена и многобройна читателска аудитория, способна да проумее посветителските обреди и чер­ната магия, практикувани от ядрото на нацистките лидери.

Доктор Щайн тъжно наблюдавал до каква степен прокурори­те на тези съдебни процеси за престъпления срещу човечество­то били лишени от широта на възгледите, за да съзрат апокалип­тичното лице на цивилизацията, оформила се в Германия между двете световни войни - цивилизация, основана на магически Weltanschauung2, заменил кръста със свастиката. Той съзнавал причината за единодушното споразумение между съдиите да тре­тират обвиняемите като неотделима част от възприетата и нало­жила се хуманистична и картезианска система в Западния свят. Да признаят дори за секунда какъв е действителният облик на победените врагове, да повдигнат булото и да разкрият действи­телните мотиви за такава невъобразима подмяна на ценностите, би означавало да поемат риска да изложат милиони хора на ужас­на поквара.


За доктор Щайн било очевидно, че на високо политическо ниво е взето решение най-кървавите престъпления в историята на човечеството да бъдат обяснени като резултат от умствено разстройство и перверзност на инстинктите. Смятало се за целесъобразно да се говори със сухи психоаналитични термини, ко­гато се обсъждат мотивите за изгарянето на милиони човешки същества в газовите камери, вместо да се разкрие фактът, че та­кива практики са неизменна част от всеотдайното служене на силите на злото.

Публикуването на книгата на Олдъс Хъксли „Дверите на възп­риятието"3 предизвестило промяната в нагласата на обществено­то мнение, която доктор Щайн отдавна очаквал, защото атакува­ла преобладаващия скептицизъм по отношение на състоятелността на окултизма и на възможността да съществуват по-високи нива на съзнанието и други измерения на времето, които са познавае­ми от човека. Блестящият коментар на Хъксли за собствения му опит в областта на трансцендиращото съзнание под влиянието на мескалина разяснил анатомията на вътрешния свят и извел идея­та, че човекът е мост между два свята - земния и надсетивния. Освен това книгата му дала публичност на малко известния дото­гава факт, че мозъкът, нервната система и сетивните органи фун­кционират като защитна преграда срещу онова, което в противен случай би се превърнало в съкрушително нашествие на „косми­ческия разум", че тяхното действие е подобно на „задържащ кла­пан", който ни отпуска „мизерното църцорене на онзи тип съзна­ние, който ни позволява да оцелеем на тази планета".

Макар да не доживя публикуването на книгата „Ерата на психоделизма", доктор Щайн предрече, че вълна от безразборна употреба на халюциногенни вещества ще залее Съединените ща­ти и Европа и ще отвори пред милиони млади хора опасния и незаконен път към видения, за които огромното болшинство от тях ще бъдат напълно неподготвени. Той бе убеден, че този коп­неж към трансцендентални преживявания с помощта на нарко­тиците ще бъде неизбежна реакция срещу закостенелия религи­озен догматизъм и материалната задоволеност на Запада, оста­нали непокътнати дори и след предизвиканата от Хитлер война. Той възнамеряваше да лансира съдържанието на „Копието на съдбата" в съвременната наука, вярвайки, че огромен брой хора споделят убеждението, че присъщото им ограничено съзнание не е единственото възможно съзнание. През лятото на 1957 го­дина, три дни след като взе решение да започне работата си вър­ху книгата, той припадна в кабинета на дома си в Лондон и мал­ко след това почина в една лондонска болница.


Запознах се с доктор Щайн, след като открих една написана от него книга, озаглавена „Das Neunte Jahrhundert"4, която по мое мнение е основополагащ труд, стъпващ върху историческа­та основа на средновековните рицарски романи за Светия Граал. В тази своя книга той демонстрира как легендарното дирене на Светия Граал5 представя в завоалиран вид един уникален запа­ден опит за постигане на трансценденталното съзнание. Оста­нах очарован от начина, по който идентифицираше мнозина от тези предполагаемо легендарни персонажи от писанията за Граала като действителни исторически личности от съответния пе­риод. За мен бе ясно, че книгата не разчита само на обичайните исторически разсъждения и на отпратки към запазени среднове­ковни хроники. Много бързо стигнах до заключението, че бога­тият исторически материал е събран посредством съвършено но­ва техника за провеждане на исторически изследвания, включваща помощта на някои окултни практики и възможностите за разширяване на съзнанието. Реших да проуча този въпрос по-обстойно и посетих доктор Щайн без предварително уведомле­ние в дома му в Кенсингтън.

Съвсем живо си спомням как седях в салона на потъналата му в безпорядък къща и се питах какъв човек ще се окаже авто­рът на забележителната книга, посветена на Светия Граал. По­мещението, в което седях и го чаках да приключи един разговор в стаята си за срещи на горния етаж, приличаше повече на склад на музей, отколкото на дневна. Направо се пръскаше по шевове­те, сякаш не бе в състояние да побере всички книги и картини, с които бе пълно. Предположих, че през войната помещението ве­роятно е било използвано като временно жилище, поради което в него са били натъпкани картини, книги, предмети на изкуство­то и антики, изложени някога в по-просторна среда.

Етажерките с книги бяха разнокалибрени и поставени под раз­личен ъгъл, за да направят място на картини с всякакви размери и от всякакви стилове - от импресионисти до средновековни и византийски майстори. Навсякъде имаше книги - дори стълбищните площадки на пететажната къща и богато украсените „тоа­летни" на долния етаж бяха претъпкани с камари книги от пода до тавана.


Една голяма репродукция на „Създаването на Адам" от Ми­келанджело заемаше цялата странична стена до библиотеките, съхраняващи най-пълната частна колекция от книги на езотерична тематика, която бях виждал през живота си. На почетно място над камината се намираше уголемена репродукция на кар­тината на Рембранд ,Нервеният рицар на Граала", стиснал све­щеното копие. Върху полицата красива позлатена икона бе зао­биколена от кристали и късове кварц, а всички те се бореха за място с многобройните снимки на известни британски и евро­пейски политически личности.

В стаята влезе мъж на около петдесет и пет години и се пред­стави. Беше облечен в делови костюм и на пръв поглед нищо не издаваше, че не е англичанин, освен очилата със златни рамки, които висяха на верижка от ревера му по начин, напомнящ за някогашните немски професори. Светлосините му очи, изклю­чително живи и будни, се впериха в мен изпод набразденото чело, когато мъжът сърдечно ме приветства с ръкостискане, в кое­то се долавяше полъх от обаянието на Стария свят.

Зад ведрите встъпителни думи усетих известна прямота, коя­то ме насърчи да изложа естеството на работата си и причината да го посетя без предварителна уговорка и без да се познаваме. Той говореше с мек австрийски акцент, нелишен от чар, и макар речникът му да бе забележителен, произношението на някои по-сложни английски думи бе направо комично.

Обясних, че причината за посещението ми е свързана с него­вата книга, посветена на историята на Светия Граал през девети век, която съм прочел съвсем наскоро. Споделих, че по причи­ни, които съм готов да изложа по-подробно, ако се наложи, съм стигнал до извода, че книгата е написана с помощта на някакви трансцендентни способности, сродни на тези, вдъхновили Вол­фрам фон Ешенбах да напише прочутия си роман „Парсифал"


следующая страница >>