shkolakz.ru 1 2 ... 43 44

България в Балканския съюз срещу Османската Империя, 1912-1913 г.

Г. Марков

Посвещавам на дядо,
загинал на безименна височина
край гр. Бунархисар, и на всички
негови бойни другари по орис —
един скромен книжовен паметник
над изравнените братски гробове

ПРЕДГОВОР

Необходимо средство за отместване на тежкия камък, затварящ пещерата на робството, е мечът на правото дело, натиснат върху опорната точка на политиката. Българската държава възкръсна из пепелищата на Априлското въстание през 1876 г. и в пламъците на Руско-турската война през 1877— 1878 г., очертала санстефанските предели на освободения народ, но възторгът бе сподавен от скорошна покруса. Ръководени от империалистическите си интереси, западните велики сили стъпкаха безжалостно националните въжделения на българите, разпокъсвайки ги, по силата на Берлинския договор на пет части: васалното княжество България, автономната област Източна Румелия, Македония и Одринска Тракия — върнати под властта на султана, Северна Добруджа предадена на Румъния, а Българското Поморавие — завзето от Сърбия. Колкото и да бе жесток ударът, понесен в началото на пътя, в българския народ продължи да живее мечтата за цялостно освобождение и обединение. Тази мечта политиците нарекоха „санстефански идеал за целокупна България” или стремеж на всички българи да се съберат „под общ държавен покрив”, докато обикновените хора си пожелаваха „да няма синори в Българско”.

Българският народ никога не се примири с решенията на европейските монарси и правителства, чиито представители зачеркваха върху географската карта съдбините на цели околии, окръзи и области, превръщайки Балканите в „барутен погреб”. Образуваните с възрожденски порив комитети „Единство” подеха отново борбата. Кресненско-Разложкото въстание през 1878 г. бе безпощадно смазано, но Съединението през 1885 г. възтържествува, защитено героично от младата българска войска. В Сръбско-българската война при Сливница и Пирот се срещнаха със славата онези, храбри капитани, призвани да бъдат генерали в следващата война за обединение.


„Поробените братя отвъд Рила и Родопите” принесоха своя жертвен дял пред олтара на свободата. Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) със смелите си действия непрекъснато напомняше за непоносимите страдания. През четническите подвизи и отчаяните атентати до величавото Илинденско-Преображенско въстание в 1903 г., от „пъдарските” Мюрщегски реформи и временното опиянение от Младотурската революция до бързото изтрезняване и възобновяване на въоръжената съпротива българското население под чужда власт изживя мъки, разочарования и надежди. Погледите изпровождаха дългите върволици на бежанците, търсещи спасение в българската държава, откъдето трябваше да дойде очакваната помощ на свободните съотечественици. Разказвайки за ужасите, разпъващи на кръст сънародниците в Македония и Одринско, на 12 февруари 1912 г. началникът на 3-а балканска дивизия генерал-майор Иван Сарафов споделя с брат си Михаил Сарафов, пълномощен министър в Цариград: „Заслужава да жертвува човек живота си, за да даде живот на нещастните живи погребани. В това същото време господин Гешов говори за приятелство с турците, а ти подаваш пръст на най-големия негодяй.. .” [1]. Така се наричаше вече султан Мехмед V.

Участието на България в Първата балканска война е поредица от съдбоносни изпитания. Въоръженият народ надделя над вековния враг, стъпи на върха на славата и възвърна напълно потъпканото от робството си самочувствие. Страховитият вик „Напред! На нож!” отлепваше телата и душите от земята и самосъхранението и тласкаше напред бойците в кървавия двубой между светлината и мрака. Невиждан масов героизъм обзе довчерашните раи, втурнали се на разплата с вековните угнетители. От опълченеца, бутащ волската кола по разкаляните пътища, до генерала, будуващ под огромната отговорност за живота на хиляди войници, се утвърждаваше свободната нация.

За жалост войната продължи със същото ожесточение по страниците на вестниците, списанията, стенографските дневници, брошурите и мемоарните книги, отеквайки разгорещено в читалищата, клубовете и кафенетата. Вината се разпределяше по-трудно дори от наградите. Военачалниците се дуелираха с писалки помежду си „всеки срещу всеки”, както бяха разделени по време на бойните походи. В техните спомени могат да се намерят важни директиви и оперативни заповеди, както и да се узнаят различните гледни точки по тяхното изпълнение [2]. Добросъвестното изложение на фактите се допълва от описания на напрегнатата обстановка, при която се замисляха победите в Главната квартира и в щабовете на армиите и дивизиите.


Мемоарите на политическите дейци и дипломатите са по-малко откровени, зад стилово изтънчените редове понякога се крият далече стигащи намерения. За разлика от военните кръгове тук разпределението не е по фронтове, а според двата основни лагера — управници и опозиционери. Представителите на различните политически партии прилагат и своеобразни начини при подбора и тълкуването на документите. Главният недостатък на инак привлекателните със заглавията си спомени е предумишлената им едностранчивост, сочеща винаги виновниците на отсрещната страна [3]. Ако не достигна прозорливост и се допуснаха фатални грешки, то поне трябваше да се прояви доблест да се признаят и извлекат поуките [4]. В случая не можа да се използува компромисният подход „истината е някъде по средата”. Полюсите на тълкуваната по-своему истина са толкоз противоречиви, че се стига до взаимно отричане. Забележително е, че лагерите на военните и политиците се сплотяваха, когато заставаха професионално солидарни един срещу друг. Но така изглеждаше само на пръв поглед, понеже генералите, макар и да не членуваха в определена партия, бяха свързани или съчувствуваха на определени политически среди. Признаците „филства” и „фобства”, позабравени в устрема към националното единство, напомняха за себе си при изявите на външнополитически предпочитания към надеждната велика сила. Парливата точка, около която се развихряха споровете между висшите военни и държавниците, бе въпросът за пропуснатите възможности. Генералите заявяваха, че армията постигна блестящите победи на бойното поле, останали непълно и несвоевременно използувани на зелената маса, а бившите министри им възразяваха, че хората с пагони са подкопали моста към бързия мир с атаката на Чаталджанската позиция [5]. И всички заедно, разбира се, след абдикацията на Фердинанд хвърляха почти цялата отговорност върху царя, който не ги удостои с писмен отговор.

Още по-трудно се проправя пътят към истината в объркващия лабиринт на десетките политически брошури, издадени скорострелно от централните бюра и дейците на буржоазните партии. В дълбоката незарастваща рана ровеха и обществено влиятелни личности, стремящи се користно да впрегнат острата болка от последвалата национална катастрофа в боричканията за докопването до властта [6]. Острастената размяна на жигосващи обвинения със знаците на „герои или предатели” страдаше от нарочно опростителство, което потулваше всичко неприятно за заинтересованите критици [7]. Когато еднопосочните упреци се редуват с прозрачни опити за пълно самооправдаване, не може да се преодолее съмнението в добре измислена неискреност. За изследователя е препоръчително внимателното използуване на тези инак пламенно написани защитни и обвинителни речи. Латинската поговорка „За мъртвите или добро, или нищо” не важи за отговорните държавни мъже и военачалници, особено за свързаните с народните крушения. Същевременно е необходимо да се бди да «е се допуска несправедливост срещу беззащитните мъртви.


До социалистическата революция изследването на Балканската война се съсредоточи във Военноисторическата комисия при Щаба на войската, която разви извънредна полезна дейност по събирането на архивни документи, обнародването на спомени и издаването на отличаващото се с изворовата си стойност сп. „Военноисторически сборник”. Като значително постижение може да се изтъкне написването на седемтомния колективен труд, плод на целенасочена и дългогодишна работа [8]. Авторите са както участници във войната, така и историци, съчетание, притежаващо предимства и недостатъци. Близостта до събитията придава свежест и съпричастие на изложението, обаче съдържа риска да се затъне в описание на подробностите [9]. Броят на монографиите е малък, та се налага да се прибавят и някои заглавия от категорията документирани спомени с опит за изграждане на собствена концепция [10]. Макар повечето автори да не са професионални историци, те оставиха книги с непреходно значение, будещи непрестанен интерес.

Марксистката историопис е представена с трудове, в които се полага старание за осветляване на повечето от страните на сложното обществено явление, наречено война. За пръв път се прилага класово-партийният подход, изобличаващ и късогледството на управляващите кръгове, и греховете на опозицията, и намесата на империалистическите, сили, печелещи от противоречията между балканските държави [11]. Единодушно призната за справедлива и освободителна, Балканската война се пресъздава като народна, изведена до победен край чрез жертвоготовността и героизма на войниците. Съвсем обосновано тя е разгледана като коалиционна, а обяснението на отделните военни операции е задоволително [12]. Интерес представляват и трудовете, отразяващи вътрешнополитическите условия в България и влиянието на външните фактори [13]. Авторът на тази книга също е разработил редица въпроси по темата [14].

Недостатъците се забелязват в сравнително ограничената по ширина и в дълбочина изворова основа, прилагането на черно-бялата схема, вместо да се употребяват разнообразните оттенъци на всички цветове, често повтаряните предубедени оценки на „отречени” от традиционните схващания личности, непоследователното разбиране на войната като последно средство за решаване на националния въпрос. Среща се предоверяване на вестникарски сведения и разпространени легенди, не се подчертава заслужено водещата роля на България в Балканския съюз и твърде подранилите противобългарски действия на Сърбия и Гърция, нито пък се разкрива напълно отрицателното влияние на заплахата от Румъния, а се допуска и удобното делене на „добри” и „лоши” велики сили.


Балканската война, наречена от В. И. Ленин „нова глава в световната история” [15], привлече вниманието на съвременници и изследователи от много страни. Политици и дипломати отразиха кървавия сблъсък в югоизточния кът на Европа като съдбоносно въведение към Първата световна война, повдигайки крайчеца на плътната завеса, спусната пред тайните кабинети и посланическите конференции [16]. Недоизказаното се съхрани в дипломатическите архиви, чието разкриване изненадва и с богатството си, и с неподправения дух на епохата. За да се потвърди още веднъж изводът, че понякога спомени се пишат не за подпомагане, а за заблуждаване на изследователя. Дневниците са за предпочитане, ако не са ги изгорили, за да напишат свободните си съчинения.

Съветската историография създаде значителни по научна стойност трудове за Балканската Война, особено като се има предвид първостепенната роля на Русия като покровителка на Балканския съюз [17]. Естествено е интересът да е по-траен в страните, които са били съюзници или противници на България. В преобладаващия брой заглавия мястото и усилията на България, изнесла основната тежест на войната, са или подценени и пренебрегнати, или пък се преиначават в неблагоприятен вид [18]. Неписан закон в историята е, че когато умишлено преувеличаваш своите заслуги, неизбежно ощетяваш другия до теб.

Привидно безпристрастни са историците от големите държави, които произнасяха узаконяващото „да бъде или да не бъде”. Представителите на бившите съглашенки Великобритания и Франция се отнасят положително към съзидателното начало на България в Балканския съюз, докато не й припишат греха за неговото по-сетнешно разрушаване [19]. Историците, произхождащи от държави, наследили Централните сили-— Германия до 1945 г. и Австрия до и след Втората световна война, са по-склонни да упрекват българската външна политика в непоследователност и двойственост, защото не променила навреме насочването си от едната към другата група сили. Докато, в трудовете, издадени в Германската демократична република, се търсят преди всичко империалистическите въздействия под девиза „разделяй и владей”, то в тези от Федерална република Германия се шири мнението, че Балканите са „балканизирали” цяла Европа [20]. След като Европа (разбирай — великите сили — б. а.) отдавна се готвеше да посегне към оръжието в името на световното господство.


В предлаганата книга се изследва средищното място на България в Балканския съюз и нейният решаващ принос във войната срещу Османската империя. Външнополитическата дейност е представена чрез проследяване отблизко отношенията със съюзниците, Румъния и великите сили. Подобаващо внимание е отделено на прякото и косвеното влияние на „европейския концерт” (Съглашението — Великобритания, Франция, Русия; Тройния съюз — Германия, Австро-Унгария, Италия) върху развитието на балканската криза. Дипломатическите отношения с Високата порта са разгледани до скъсването им, но и след обявяването на войната не са пропуснати нито преговорите за примирие и мир, нито „тайните мисии” около тяхното уреждане. Сложните ходове са предадени без повърхностно опростителство, поради което не са спестени нужните обяснения. Един пълномощен министър на възлов пост би могъл да пропусне или да извърши важни неща, непредвидени в окръжните директиви на Външното министерство. Разбира се, за това се изисква и творчески способности, и смелост да се поеме отговорност.

Стратегическият разбор на военните операции е направен в тясна връзка със състоянието на международните отношения, защото до голяма степен от развитието на фронтовите действия зависеше успехът или неуспехът на външната политика, здраво обвързана с военната стратегия. Победите осигуряваха провеждането на добра политика, пораженията я довеждаха до вдигане на бялото знаме. Разнозначните прояви на министрите, генералите и дипломатите се отразяваха в отношенията между монархическия институт, Министерския съвет и Главното командуване, трите меродавни фактора във воденето на войната, разполагащи с големи права и задължения да поемат падащите им се отговорности. Някои от въпросите вече са задавани, други се поставят за пръв път откровено и парливо, за да последват отговори, опрени на съществуващите доказателства.

Преди всичко авторът се стреми да избегне еднопосочното търсене на историческата истина. Като започва от управляващите кръгове в България, той се обръща за сравнение с действията на другите балкански държави и преминава към балканската политика на великите сили. Редица погрешни стъпки, предприети в София, се предизвикваха от предварителните решения, взети в съседните балкански столици, и от ожесточените разногласия между великите сили. Българската дипломация трябваше да преодолява пречки, създавани от съюзници и противници с упорита последователност. Непреодолимите и опасни препятствия бе за предпочитане да се заобикалят, и то по-отдалече, с по-малко героизъм, но с повече предпазливост и хитрост. Висшето командуване обаче и в политиката залагаше вместо на обхода — на фронталната атака.


Когато историкът се задълбочи в някой спорен въпрос, неизбежно възникват допълнителни въпроси, на които също е необходимо да се намерят верни отговори. Така усложнено, изследователското търсене на историческата истина може да се увенчае с известен успех само ако се вземат предвид последователно различни гледни точки, за да се покажат събитията от всичките им страни. Всеки прибързано направен извод въз основа на спомени, оставени от преживели войната участници или извлечени от сборници подбрани документи, отдалечава от възможно най-вярната представа за и без това постоянно отдалечаващото се минало. Архивите са запазили противоречиви свидетелства. Тук авторът прониква без никакви предубеждения от прочетено или чуто, взира се внимателно в пожълтелите листа и избледнелите снимки и се пренася мислено в онези съдбоносни години, запазвайки същевременно оценъчното разстояние на изследователя. Най-трудно се „влиза в положението” на политиците и пълководците, като се озовеш въображаемо сред дипломатическите схватки в привидно тихите зали и кабинети, а после усетиш мириса на барута по гърмящите бойни полета, без да напускаш височината на наблюдателния си пост, предложен от натрупания през изтеклите десетилетия опит.

Поднесеният на вниманието на читателя труд е написан през привличане на разполагаемите и достъпни извори, които могат да хвърлят обилна светлина върху историческата сцена. Най-подробно са използувани фондовете на Архива при Министерството на външните работи и тези на Централния военен архив, върху които са опрени трите главни направления на темата — външна политика, дипломация и военна стратегия. Личните фондове на видни политици, дипломати и генерали, съхранявани в Централния държавен исторически архив, Българския исторически архив при Народна библиотека „Кирил и Методий” и Научния архив при Българската академия на науките, съдържат ценни сведения извън сдържащите предели на служебната преписка, които могат да изненадат и най-вещите познавачи на събитията. Допълнителни източници за „засичане” на доказателствата от български произход са документите, издирени в Политическия архив на Външното министерство в Бон, Държавния архив във Виена, Архива на Форин офис в Лондон и Архива на Външното министерство в Париж [21]. Авторът се позовава често и на поредиците от документални сборници, издадени в България, СССР, Германия, Австрия, Великобритания, Югославия и Румъния [22]. Текущи данни са извлечени от вестници, списания, стенографски дневници, бюлетини на телеграфни агенции и съобщения на Главната квартира.

Много са страниците в историята, написани с кръв, вечно четливи и четени. Събитията, врязани в народната памет, са незаличими. В случая историкът не е затруднен от професионалния си дълг да възкресява времето и неговите герои, а трябва само да напомня за тях.



следующая страница >>