shkolakz.ru 1 2 ... 17 18
Представете си свят, където боговете живеят сред хората, но владеят огромни и на пръв поглед невидими сили. Представете си нещо като сцена, на която се играе истински - на живот и смърт, на любов и омраза, на измяна и честност. Място, където съперничеството между Светлината и Мрака е безсмъртно, както онези, които го символизират. Кои са тези богове, които направляват света по волята на своите желания, но и с помощта на свръхмодерни технологии и научни познания от далечното бъдеще? И наистина ли са безсмъртни? Защо воюват по между си сред безкрайните простори на тази планета - някога, убежище единственно на свирепите и непокорни демони?


Имената им са Брама, Кали, Кришна, Ратри, а също един, когото наричат Буда, Господарят на Светлината или още Сидхартха. Но защо освен това го наричат Сам и какво олицетворява той? Първичните човешки желания, волята за победа, или еволюцията в най-висшата й форма? В книгата се появява и неговия антитезис - Яма, Богът на Смъртта, който призовава към живот духа на Сам. И колелото на този грандиозен епос се завърта отново...

Този блестящ роман, отличен с наградата "Хюго", е най-точната характеристика за достойнствата на Роджър Зелазни: майстор на динамичния сюжет, очарователен хуморист, художник с подчертан вкус към яркия детайл и не на последно място - тънък познавач на старо-индийската митология.

Lord of Light

Copyright Roger Zelazny, 1967

Господарят на светлината

Роджър Зелазни

1

Разказват, че петдесет и три години след неговото освобождение се върнал той от Златния облак, за да вдигне още веднъж хвърлената от Небесата ръкавица и да се възправи срещу Реда и боговете, които го създали. И молили се последователите му за неговото завръщане, макар молитвите им грях да са били. Защото, не можеш с молитва да стигнеш до оня, що е познал нирвана. Ала облечените в раса от шафран се молили, да се върне отново сред тях Мечоносецът Манджушри. И разказват, че Бодхисатва чул молитвите им...

Онзи, що на желанията не е подвластен,

що не зависи от корена,

и пасище му е пустотата -

свободна и необвързана, -

неведоми са пътищата му,

като птичите в небесата.

Дхаммапада (93)

Последователите му го наричаха Махасаматман и твърдяха, че е бог. Той, обаче, предпочиташе да пропусне гръмките Маха- и -атман и се наричаше просто Сам. Не твърдеше, че е бог, но и не го отричаше. Като се имаха предвид обстоятелствата, нито едно от двете твърдения не би могло да му донесе особена полза. Единствено мълчанието можеше.


И тази тайна му служеше за прикритие.

Беше през сезона на дъждовете...

През най-влажния период на годината...

Вече няколко дена се сипеше пороен дъжд, когато най-сетне се възнесоха към небето техните молитви, не от пръстите, безчислено заплитащи молитвените върви, нито от молитвените колела, а от голямата молитвена машина в манастира на Ратри, Богинята на Нощта.

Насочени бяха тези високочестотни молби право нагоре през атмосферата и отвъд нея, пронизвайки златния облак наричан Божественият мост, който обикаляше около света, нощем сияеше като бронзова дъга, а денем превръщаше в оранжево червеното слънце.

Не един или двама монаси поставяха под съмнение ортодоксалността на подобна молитвена техника, но машината беше построена и управлявана от самия Яма-Дхарма, низвергнат от Небесния град тук, на земята. Разказваха, че още в незапомнени времена е построил той могъщата гръмотевична колесница на Господарят Шива - огнедишащата летяща машина, която се носи в безкрайните небесни простори.

Дори в немилост, Яма се смяташе за най-големия майстор, макар никой да не се съмняваше, че боговете от Небесния град ще го обрекат на истинска смърт, узнаят ли за построяването на молитвената машина. Всъщност, за никого не бе тайна, че боговете биха го обрекли на истинска смърт и без машината, стига разбира се, да съумеят да сложат ръка върху него. Как ще уреди този труден въпрос с Господарите на Карма си беше лично негов проблем, но никой не се съмняваше, че когато удари часът, той ще намери подходящото решение. Само два пъти по-млад бе Яма от самия Небесен град, а едва ли и десетина от повелителите небесни помнеха създаването на тази обител. Знаеше се, че познанията му за Огънят Всеизгарящ са по-обширни дори от тези на Бог Кубера. И това бяха само по-малките му Атрибути. С друго бе далеч по-известен, макар да не смееха да говорят за него. Висок, но не прекалено, широкоплещест, но не тромав, движенията му - плавни и леки. Обличаше се в червено и говореше малко.


Той управляваше молитвената машина, а издигнатият на покрива лотос-антена се въртеше безспирно.

Тих дъжд се сипеше над покрива с лотоса и над джунглата, в полите на планината. Вече шести ден поднасяше Яма на небето стотици киловати молитва, но навъсените облаци преграждаха пътя им към висините. Гневно стиснал зъби, той призоваваше един след друг боговете на плодородието, позовавайки се на най-популярните им сред народа Атрибути.

Оглушителен гръм се разнесе над главата му вместо отговор и маймуната, която му помагаше избухна в смях.

- От твоите молитви и проклятия, ползата е една и съща, о Яма - рече маймуната. - С други думи - никаква.

- И ти бяха необходими седемнадесет прераждания за да прозреш тази истина? - запита го Яма. - Нищо чудно, че си оставаш маймуна.

- Не си прав - отвърна маймуната на име Так. - Моето падение, макар и не толкова впечатляващо, като твоето, се дължи на злостна игра на...

- Стига! - извика Яма и му обърна гръб.

Так разбра, че е докоснал болно място. Опитвайки се да намери друга тема за разговор той прекоси стаята, покатери се на прозореца и се загледа нагоре.

- На запад облаците се разкъсват - обяви Так.

Яма се приближи до прозореца, погледна намръщено в посоката, която сочеше маймуната и кимна.

- Да. Оставаш тук за да ме коригираш.

Той изтича при контролния пункт.

Над тях, лотосът замря и сетне се насочи към мъничкия къс синьо небе.

- Чудесно - изръмжа Яма. - Този път пипнахме нещо.

Той плъзна ръка по редицата от копчета, включи онези, които бе необходимо и внимателно нагласи контролния диск.

Дълбоко в подземията на манастира се разнесе тревожен сигнал и мигом започнаха приготовленията за пристигане на госта в приемателя.

- Облаците се струпват отново! - нададе предупредителен вик Так.

- Вече няма значение - успокои го другият. - Рибката захапа въдицата. От нирвана, през лотоса направо при нас.


Прогърмяха нови гръмотевици и дъждът яростно заплющя по обшивката на лотоса. Над планинските върхове се извиха мълнии като пламтящи змии.

Яма побърза да изключи захранването.

- Как мислиш ще се почувства, когато отново го облечем в плът? - попита Так.

- Върви да си белиш банана с четири крака!

Так реши, че това е удобен повод за напускане на стаята и остави Яма сам да прибира сложната апаратура. Той изприпка по коридора и се спусна по широката стълба. Но на площадката, до ушите му стигна шум от тракащи по пода дървени сандали, придружен от възбудени гласове, които се приближаваха по страничния коридор. Без да губи миг, той се изкатери по стената, като се хващаше за редицата от мраморни слонове. Най-сетне стигна до една ниша и се притаи вътре в очакване.

Иззад арката се появиха двама монаси, облечени в черни раса.

- И защо мислиш, не съумя тя да прочисти небето за тях? - попита единият от монасите.

В отговор другият, по-възрастен, широкоплещест, сви рамене.

- Не съм мъдрец, за да знам отговорите на всички въпроси. Явно е уплашена, инак едва ли би им предоставила убежище, нито пък помощ на Яма. Но кой би могъл да определи докъде се простира нощта?

- Или настроението на жената - отвърна първият. - Казват, че дори жреците не знаели нищо за появата й.

- Може и така да е. Но признакът изглежда е добър.

- Така изглежда.

Монасите отминаха по коридора и стъпките им постепенно заглъхнаха. Настъпи тишина.

Но Так не бързаше да напуска скривалището.

Тази, за която с такова благоговение говореха монасите, трябва да е самата Богиня Ратри, почитана от орденът дал светилището си за убежище на последователите на Махатма Сам, Просветленият. Ратри също беше низвергната от Небесния град и обречена да пребивава в смъртно тяло, така че нямаше нищо чудно, че таи гняв и омраза към онези, които я бяха лишили от миналото й величие. Так едва сега осъзна на какви рискове се подлага Ратри, преотстъпвайки им правото на убежище в тази светиня. Само една думичка да стигне до ушите на боговете и всякаква надежда за бъдещото й възстановяване ще бъде изгубена. Так се помъчи да си я представи - чернокоса красавица със сребристи очи, носеща се по Небесния булевард в своята лунна колесница от ебонит и хром, дърпана от черни жребци, а отзад подтичват стражите, също в черно - дори самата Сарасвати й отстъпваше по величие. Сърцето му заблъска в косматите гърди. Трябваше да я види отново. Спомни си как в една прекрасна нощ, преди много години, когато обитаваше в друго, по-красиво тяло, я бе поканил на танц и двамата се бяха понесли по терасата под звездите. Кратък и вълшебен миг. Незабравим, дори за една маймуна, която нямаше право на подобни спомени.


Так бавно се спусна по стената.

Над североизточния край на манастира се издигаше кула. Вътре в кулата имаше стая. Според поверието, тази стая се обитаваше от самата богиня. Всеки ден я почистваха, сменяха бельото, палеха благовонни пръчици и оставяха пред вратата дарове. Но вратата обикновено беше залостена.

Но стаята, естествено имаше и прозорци. Въпросът, дали някой човек би могъл да проникне през прозорците си оставаше открит. Защото що се отнася до маймуните, Так смяташе, че този въпрос е решен.

Като се покатери на манастирския покрив, той се засили и задраска с нокти по издатините на кулата, под навъсеното небе, докато най-сетне увисна под самия прозорец. Дъжд плискаше по хлъзгавата стена.

Отнякъде дрезгаво изкряка птица. Так вдигна глава и видя, че от прозореца виси краят на една синя, измокрена от дъжда кърпа.

Той се вкопчи в ръба на прозореца и надникна предпазливо в стаята.

Беше с гръб към него. Облечена бе в тъмносиньо сари, приседнала на една малка пейка до отсрещната стена.

Так приклекна на парапета на прозореца и многозначително се покашля.

Жената се извърна. Лицето й не се виждаше под плътния непроницаем воал. След като погледа известно време към него, тя бавно се изправи.

Так я разглеждаше смутен. Някога стройната й фигура, сега изпълваше широката роба, нямаше я гъвкавата й походка и дори през плътния воал се различаваха грубите очертания на масивния нос и двойната брадичка.

Так побърза да склони глава.

- "И яви се ти сред нас и с твоята поява, в дома си бяхме ние - изрецитира той, - като птички, родното гнездо открили."

Тя стоеше в средата на стаята, неподвижна като статуя.

- "Пази ни от вълка и вълчицата и пази ни от крадеца-скитник, о Нощ, и смили се над краткия ни живот."

Тя вдигна ръка и бавно я положи на косматата му глава.

- Благославям те, създание нищожно, - произнесе замислено тя. - За нещастие, това е всичко, което мога да ти дам сега. Не мога да ти обещая покровителство, нито да те даря с красота защото за мен и едното и другото са недостъпен разкош. Как те наричат?


- Так.

Тя нежно докосна челото му.

- Познавах един Так...отдавна...в незапомнени времена...в далечното минало...

- Аз съм този Так, мадам.

Тя приседна до него на парапета. Мина известно време преди Так да осъзнае, че жената тихичко хлипа под плътния воал.

- Не плачи, богиньо. Так отново е с теб. Спомняш ли си Так архиваря? От времето на Ослепителното Копие? Ето го пред теб, готов да изпълни всяко твое желание.

- Так... - промълви тя. - О, Так! И ти ли? Не знаех! Не бях чула...

- Колелото отново ще се завърти, мадам, и тогава - кой знае? Може всичко да е за добро.

Раменете й се разтърсиха от ридания. Той протегна ръка, но после я дръпна назад.

Тя се извърна и я стисна.

Измина безкрайно много време, преди да заговори отново.

- Не ще се решат проблемите ни от само себе си, Так, Пресветли копиеносецо. Трябва сами да си пробием път към истината.

- Какво имаш пред вид? - попита той. - Сам?

Тя кимна.

- Той и никой друг. Той е нашата единствена надежда срещу Небесата, скъпи Так. Успеем ли да го върнем сред нас, може би пак ще заживеем както преди.

- Значи затова се излагаш на такъв риск, затова си пъхнала глава в страшната паст на тигъра?

- А защо иначе? Когато няма никаква истинска надежда, трябва сами да я изковем. Даже и фалшивата монета може да послужи понякога.

- Фалшива ли? Не вярваш ли, че той е бил Буда?

Тя се усмихна.

- Сам беше най-големият шарлатанин в историята човешка - и на боговете. Но също така беше най-опасният противник, който някога се е изправял срещу Тримурти(1). Нима си изненадан от думите ми, архиварю? Знаеш, че той е заимствал и смисълът и материята на своето учение, пътят и достиженията, с една дума - всичко, от забранените праисторически източници. То беше само оръжие и нищо повече. Неговата сила се криеше в лицемерието. Ако можехме да си го върнем обратно...


- Мадам, светец или шарлатанин, той вече е сред нас.

- Не се шегувай с мен, Так.

- Богиньо моя, идвам при теб направо от залата, където господарят Яма вече празнува своя успех.

- Срещу тази авантюра стоят превъзхождащи сили...Бог Агни веднъж ми каза под секрет, че да се извърши подобно нещо е невъзможно.

Так се изправи.

- Богиньо Ратри, - произнесе той - кой, бил той човек или бог, би могъл да знае повече от Яма по този въпрос?

- Не зная, Так, защото такъв едва ли ще се намери. Но откъде да знаем със сигурност, че той е пипнал в мрежата именно рибката, която ни е нужна?

- Защото той е Яма.

- Тогава вземи ръката ми, Так. Поведи ме отново, както вече си го правил. Искам да зърна спящия Бодхисатва.

Той я поведе през вратата, надолу по стълбите, към подземните покои.

Светлина, родена не от трепкащите факли, а от генераторите на Яма, заливаше цялото подземие. Издигнатия на специална платформа одър, беше закрит от три страни със завеси. По-голяма част от машините също бяха покрити с калъфи. Из залата безшумно се носеха облечените в шафранови раса монаси. Яма, майсторът на майсторите, стоеше досами одъра.

При ненадейната им поява, няколко от иначе школованите в невъзмутимост монаси, не се сдържаха и възкликнаха развълнувано. Так се извърна към жената до него и после, притаил дъх, постепенно забави ход.

Тя вече не беше натежалата матрона, с която бе беседвал доскоро. Редом с него отново бе безсмъртната Нощ, за която бе написано:"Изпълваше Богинята неизмеримо пространство, в дълбочина и ширина. Сиянието й мрака прогонваше."

Так я погледна и тутакси прикри очи. Тя все още носеше в себе си отпечатък от предишния си Облик.

- Богиньо...- понечи да заговори той.

- При спящия - прекъсна го тя. - Той помръдна.

Двамата наближиха одъра.

И тук, пред тях се разкри картина, на която бе съдено да краси коридори с тълпящи се поклонници, стени на храмове и тавани на великолепни палати, защото в този миг отвори очи онзи, когото наричаха Махасаматман, Калкин, Манджурши, Сидхартха, Татхагата, Победоносният, Майтрея, Просветленият, Буда и Сам. Отляво стоеше Богинята на Нощта, Смъртта стоеше отдясно, а Так, маймуната, бе коленичил в краката му, сякаш олицетворение на вечната връзка между божественото и животинското.


А имаше появилият се обикновено на вид, мургаво тяло и среден бе той на ръст и на възраст. С нищо особено не се отличаваха чертите му, а когато вдигна поглед, видяха че очите му са черни.

- Приветствам те, Господарю на Светлината! - така се обърна към него Ратри.

Очите премигнаха. Все още не можеха да се концентрират. В залата всички замряха.

- Здравей, Махасаматман - Буда! - изрече Яма.

Очите гледаха право напред - невиждащи.

- Здрасти, Сам - рече Так.

Бръчки преминаха по челото, очите се присвиха, спряха се на Так и после се плъзнаха из залата.

- Къде...? - прошепна немощно той.

- В моя манастир - отвърна Ратри.

Безстрастно разглеждаше той красивото й лице.

Сетне склопи очи и ги стисна, а в ъгълчетата се образуваха ситни бръчки. Болезнена усмивка превърна устните му в лък и в стрели стиснатите му зъби.

- Наистина ли си онзи, с чието име те нарекохме? - попита го Яма.

Мъжът не отговори.

- Не си ли вождът, който спря Небесната армия край бреговете на Ведра?

Устните леко се свиха.

- И който обичаше Богинята на Смъртта?

Очите потрепнаха. Лека усмивка пробяга отново по устните.

- Той е - изрече Яма. А после добави: - Кой си ти, човече?

- Аз ли? Аз съм никой - отвърна другият. - Листенце сред водовъртежа, перце, подхванато от вятъра...

- Много лошо - каза Яма, - защото на този свят има предостатъчно перца и листа, че да полагам толкова много усилия само и само да умножа броя им. Трябваше ми човек, способен да продължи войната, прекъсната заради неговото отсъствие, могъщ човек, който да противопостави волята си срещу тази на боговете. Мислех че ти си този човек.

- Аз съм, - продължаваше да се усмихва мъжът - Сам. Аз съм Сам. Веднъж...преди много-много години, аз воювах. Нали така? Дълги години...

- Ти беше Махатма Сам, ти беше Буда. Не си ли спомняш?


- Може и да съм бил...- отново в очите блесна пламъче. - Да - кимна той. - Да, аз бях. Смирен - сред гордите, най-горд - сред смирените. И се сражавах. Учех Пътя...известно време. Сражавах се, после учех, после пак се сражавах, занимавах се с политика, вълшебства, отрови...Дадох велика битка, толкова страшна, че чак слънцето се прикри да не гледа кървавата сеч между богове и хора, животни и демони, духове - земни и небесни, огнени и водни стихии, гущери и коне, мечове и колесници...

- И загуби - довърши Яма.

- Да, загубих я. Но вярвам ще се съгласите, че гледката беше впечатляваща. Незабравима. Ти, Смъртоносецо Яма, водеше моята колесница. Сега вече си спомням съвсем ясно. Паднахме в плен и Боговете на Карма трябваше да са наши съдници. Ти се измъкна чрез предсмъртното желание и Пътя на Черното Колело. А аз не можах.

- Точно така. Миналото ти лежеше като на длан пред тях. И те отсъдиха...- Яма погледна към двамата монаси, които бяха коленичили на пода, свели почтително глави - Да умреш от истинска смърт, щеше да означава сами да те превърнат в мъченик. Да крачиш по света, в кожата на коя и да е земна твар би означавало да ти оставят вратичка за връщане. Ето защо, точно както ти бе заимствал учението си от Готама - от друго време и място - така и те заимстваха от там разказът, за това как са приключили дните му сред рода человечески. Осъдиха те и те признаха достоен за нирвана. Твоят атман(2) беше пренесен не в друго тяло, а в гигантското магнитно поле, което обхваща нашата планета. Това стана преди близо половин век. И сега ти си обявен за аватар(3) на Вишну, чието учение било неправилно изтълкувано от някои от най-ревностните му почитатели. А ти самият продължи съществуванието си под формата на самосъхраняващи се магнитни вълни, които ми се отдаде да уловя.

Сам затвори очи.

- И ти

следующая страница >>